42/34. СТОЯН И ДРУЖИНАТА МУ

Заплакала е гората

Събрали ми се, отбрали
дор` седемдесет юнаци,
дор` седемдесет и седем
на връх на Стара планина,
на пръв велики четвъртък,
вяра и клетва сторили:
- Който се болен разболи,
поредом ще го гледаме,
на ръце ще го носиме,
както го й мама носила,
девет месеца на сърце,
до три години на ръце.
Стоян дружина продума:
- Дружина вярна, сговорна,
хайде байрак да забием,
който си байрак прескочи,
той ще ни стане байрактар,
на парите ни хазнатар,
на дружината главатар.
Че си байрака забиха.
Че никой ми се не нае
байрака да си прескочи,
Стоян си скоком подскочи,
че си байрака прескочи,
прескочи и го надскочи.
А че им стана байрактар,
байрактар, билюк башия,
на парите хазнатар,
на дружината главатар.
Че си ги Стоян поведе
из тъзи Рила планина,
и с този Доспат балкана,
из тез дълболи долове,
из тез високи рътове,
през тези дръве високи,
по тази трева зелена,
из тази вода студена.
Откак си байрак прескочи,
Стоян го глава заболя,
люта го треска утресе.
Дружина думат Стояну:
- Стояне, млада войводо,
от вето време останал,
вчера байрака прескочи,
весел си беше, Стоене,
днеска се болен разболя,
разболя, легна да лежиш -
какво ще правим без тебе?
Че го на ръце дигнаха,
дигнаха и го носиха,
както го й мама носила,
девет месеца на сърце,
до три години на ръце.
Поредом са го гледали,
гледали още носили,
тъкмо ми до три месеца,
от голям ден от Великден
до по-голям до Илинден:
ръце им са откъснали,
голи и боси тръгнали,
краката им се подбиха
със дремно ситно камъне -
никаква кяра нямаха.
Че на брата му думаха:
- Иване, кардаш Иване,
хатър да не ти остане,
брата ти ще го оставим,
брата ти ще го заколем.
Отде ги зачу млад Стоян
и на дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
вий сте ме много носили,
йоще ме малко носете
до Карнобатска кория,
там имам нива бащина,
бащина йоще майчина,
сред нея дърво високо,
под дърво студен кладенец, -
тамо ме мен оставете.
Ще доде време за жетва,
ще доде мойта майчица,
ще доде мойта сестрица,
мойта сестрица Станчица,
нивата да си поженат -
те ще мене намерят,
намерят йоще приберат.
Че го дружина послуша,
че си Стояна носиха
до Карнобатска кория,
че си го там оставиха,
в нива под дърво високо,
въз студен бистър кладенец.
Синка дружина плачеше
и на Стояна думаше:
- Стояне, наша войводо,
от вето време останал,
прости-прощавай, Стоене,
дето се клетва заклехме,
заклехме не изпълнихме.
Стоян си нищо не рече,
най си ги жално погледна,
със дясна ръка помаха:
- Да ви е просто, дружина!
Ходете къде ходите,
и пак за мене мислете,
и пак за мене слушайте,
и пак си мене търсете.
Че го дружина остави
че си дружина замина.
Мина се какво се мина,
колко се много не мина,
додоха нива да женат
негова стара майчица,
негова мила сестрица.
Женаха какво женаха,
седнаха да си починат,
Стоян си с ръка помаха.
Отде я видя мама му
и на Станчица думаше:
- Станчице, мила мамина,
ази си ръка съгледах,
в нивата ръка помаха.
Ти имаш сърце юнашко,
като батя си Стояна -
задигни пушка бойлия,
че виж коя е тъз ръка.
Станчица пушка нарами,
че до дървото отиде,
потегли пушка бойлия,
потегли пушка и гръмна -
не можа да го удари.
Стоя се ясно провикна:
- Станчице, сестро Станчице,
що гърмиш, сестро, що гърмиш,
не съм си ази хайдутин,
най си съм батю ти Стоян.
Станчица дума батю си:
- Батю-льо, батю Стояне,
що лежиш, батю, сред нива,
че куршум ли те удари,
че сабя ли те посече?
- Нито ме куршум удари,
нито ме сабя посече,
най съм си аз уручасъл.
Я иди кажи на мама,
да доде да мен земете,
у дома да ме зан`сете,
в нашите изби дълбоки,
дано се ази продигна,
продигна йоще оздравя.
Че си го Стнака дигнала,
дигна го и го занесли,
в тяхните изби дълбоки,
с прясно го й мляко поила,
с клъсти агънца хранила.
Лежал е Стяон що лежал,
лежал и зе да оздравя.
Стоян на Станка викаше:
- Сестро-льо, сестро Станчице,
я ми сабята донеси,
сабята дамаскълия,
на живот да я погледна,
че ще аз веке да умра.
Мама му слуша извънка,
че му сабята донесе,
сабята френгиената,
сабята дамаскълия,
на стената я закачи.
Като си мама излезе,
че стана Стоян, че скочи,
че си сабята откачи,
че си сабята изтегли
и на сабята думаше:
- Ах, гиди сабя хубава,
девет години ей стана,
откак не съм те опасал!
Че я запаса млад Стоян,
запаса сабя френгия,
френгия сабя, дамаска,
замръкна в изба дълбока,
осъмна в Стара планина,
на тази Божа поляна,
под тези дърве високи,
под тези листе широки.
Стоян на гора думаше:
- Де гиди, горо зелена,
де гиди, Стара планино!
Кажи ми, горо, не лъжи
има ли из теб юнаци,
из тебе, горо, да ходят,
из тебе байрак да носят?
Мож ли ми каза, горо-льо,
де ми са мойте юнаци,
де ми е мойта дружина?
Гора си нищо не дума,
студен си вятър повея,
пламък в небеса дигаше.
Че тръгна Стоян, отиде
на висок баир Бакъджик,
отдет` се пламък дигаше:
Стоян ги има юнаци,
Стоян ги мисли дружина,
пък то са биле овчери,
овчери сички беглишки;
клъсто му агне заклаха.
Като се Стоян наеде,
че на овчери думаше:
- Ой ми ва вази овчери,
има ли нейде юнаци,
юнаци тука да ходят,
из тъзи Стара планина?
Овчери думат Стояну:
- Стоене, стара войводо,
от вето време останал,
тъдези ходят юнаци,
дор седемдесет юнака,
ала си нямат войвода,
синките голи и боси.
Стоян овчери пак дума:
- Ой ми ва вази овчери,
какъв ви й вази гичимът,
какъв ви й вази живота?
Овчери думат Стояну:
- Стоене, стара войводо,
откак се, Стоене загуби,
рахат от турци нямаме,
секи гости тук идат,
остри ножове си въртят,
агнета да им печеме,
ракия да заливаме,
невясти да им търсиме,
невясти, млади девойки,
на гърда турят вериги,
вериги нагорещени.
Тук няма млади юнаци,
дружина вярна, сговорна,
на турци страха да дадат.
Снощи кехая викаше
в голямо село Бакъджик,
бея си има миджия,
миджия нива ще земе,
да иде младо й голямо
нивата да му пожене,
който не рачи да иде,
главата му ще отрежат.
Стоян си нищо не рече.
Че си се Стоян умълча
да види Стоян, да чуе
тук близу ли са юнаци,
юнаци първа дружина.
Нийде се нищо не чува.
само ми огън гореше
във Еленските боази.
Стоян се ясно провикна:
- Ой ми ва вази дружина,
дружина, първа сговорна,
дали сте, джанам, дружина,
или сте страшна потеря?
Как си го Иван, бре, зачу,
Иван на крака подскочи
и на дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
слишайте, позаслушайте,
що ми се гласец позачу
мяза на батя Стояна.
Доде си Стоян повтори,
Иван с дружина довтаса:
синките голи и боси,
дигнали пушки бойлии,
пушки на голи рамене,
на голи гърди пищови,
на голи кълки паласки.
Стоян ги вярно пипита:
- Ой ми ва вази дружина,
какво й туй нещо от вази,
що сте толкоз оголели,
що сте толкоз обосели,
хич ли обир не обрахте,
никой бей ли не фанахте?
Синките викат и плачат:
- Ой ми та тебе, Стоене,
Стоене, стара войводо,
от вето време останал,
овце без овчар ходят ли,
без войвода обир бива ли?
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
не бой се, не бой се, дружина,
седнете първом да ядем,
да ядем йоще да пием,
подире обир ще правим.
Снощи кехая викала
в голямо село Бакъджик,
бея си имал миджия,
да иде мало й голямо
нивата да му поженат,
който не рачи да иде,
главата му ще отреже.
Яжте, дружина, и пийте,
че щем, дружина, да идем
бея ще да си уловим,
ако го него фанеме,
с имане ще ва заровя.
Ядоха какво ядоха,
че пиха какво си пиха,
Стоян дружина поведе,
заведе бея да лови.
Бея си събрал миджия
от девет села жетвари,
се млади булки невясти,
невясти, млади девойки.
Бея си седи сред нива,
сред нива под зелен чадър,
дълъг си чубук пиеше,
до три му моми седяха,
седяха, диван стояха:
една ми косми чешъше,
друга му хоро играе,
третя му чаша залива.
До него триста сеймени,
прави им пушки стояха,
не дават фтиче да фръкне,
камо ли чиляк да мине.
Стоян в ормана седеше,
Стоян от орман гледаше -
не се наема да иде,
до бея да се доближи,
приближи да го улови.
Слънцето стана на пладне,
бея си легна та заспа,
прибра се сичка миджия
под летни сенки дебели.
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
кой от вас ще се наеме
сред нива да си отиде.
по корем си да попълзи,
като меченце да реве,
като меченце щревленце,
дано се махнат сеймени,
в нива меченце да ловят.
Ни йдин се никой не нае
сред нива да отиде,
по корем да си попълзи,
като меченце да реве -
нае се Стоян войвода.
А че си в нива отиде,
по корем си запълзя,
като меченце зарева.
Как го зачуха сеймени,
че си бея оставиха,
тръгнаха мече да дирят.
Стоян си дебом издебна,
право въз бея отиде,
та че си бея улови,
та че го грабна на ръце,
като агънце гергьовско,
като пиленце петровско.
Та че си Стоян побягна
на тъзи Стара планина,
на тъз хайдушка равнина,
и на дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина, гола дружина,
дръжте го яко, дружина,
бея ще да ви облече.
Че седна Стоян да яде,
да яде Стоян, да пие,
бея му диван стоеше,
щъклена чаша държеше
и си му вино залива.
Като се Стоян наеде,
наеде Стоян и напи,
той си на бея думаше:
- Ой ми та тебе, бре бею,
я хайде да ми поиграеш,
да видим, бею, да видим,
тоз занаят научи ли,
като ти толкоз играха
онези млади невясти,
невясти, млади девойки.
Бея си нищо не рече,
бея на кючек заигра.
Де гиди бею, де гиди,
де гиди мечка дебела,
де гиди прасе хранено,
не може да се превива,
не може снага да чупи,
не може пръсти да щрака.
Стоян на бея думаше:
- Де гиди, бею, де гиди,
де гиди, мечка дебела,
де гиди, прасе хранено,
хубаво снага извивай,
извивай, още пречупвай,
хубаво пръсти пощраквай.
Бея Стояну думаше:
- Ой ми та тебе, Стоене,
Стоене, млада войводо,
искай ми каквото искаш,
само недей ме затрива.
Искаш ли дремно дукато,
дремно дукато да ти дам,
кога на сватба ти идеш,
на млади булки да качиш,
на млади булки, невясти,
невясти, млади девойки?
Искаш ли, джанам, искаш ли,
искаш ли бели грошове,
искаш ли желти жълтици -
бели грошове да ти дам,
бели грошове, жълтици?
Стоян на бея думаше:
- Ой ми та тебе, бре бею,
я дай ми, бею, я дай ми,
я дай ми маджар жълтици!
Та че ги бея поведе,
поведе и ги заведе
във сливенските боази,
старо имане изрови -
се маджар желти жълтици.
Стоян се ясно провикна:
- Ой ми ви вази, дружина,
земайте, голи дружина,
кой колкот` може да носи,
щото за мене остане,
тука ще да го заровя,
белки щат фанат и мене,
ще давам тежко имане,
ще давам да се отърва,
отърва, да се изплатя.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.08.2005
Заплакала е гората (Народни хайдушки песни). Събрал и съставил Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Заплакала е гората (Народни хайдушки песни). Събрал и съставил Димитър Осинин. Първо издание. София, 1939
Заплакала е гората. (Хайдушки песни). Събрал и съставил Димитър Осинин. Трето издание. София, 1947.