1. ХУБАВА ДОБРИНКА И СЛЪНЦЕТО

Мене ме, мамо, змей люби

Имала мама, имала
една дъщеря Марийка.
Расла Марийка, порасла,
голяма мома станала,
къща ще вече да върти,
та я майка й годила,
годила и оженила.
Ама си рожба нямаше,
от сърце рожба родена.
Мама Марийки думаше:
- Марийке, дъще Марийке,
и туй ли да те науча?
Я иди долу на Тунджа,
на Тунджа и на Марица,
па вземи бяло камъче,
че го хубаво окъпи,
в топли го нанки загъни,
в злата го люлка угуди,
че го, Марийке, попюлей,
люлей го, дъще, запей му:
"Нани ми, нани, камъче,
дано ми станеш детенце!"
Марийка мама послуша,
отиде долу на Тунджа,
на Тунджа и на Марица,
па си взе бяло камъче,
че го хубаво окъпа,
в топли го нанки загъна,
в злата го люлка гудила,
па го Марийка люляла,
люляла и му запяла,
триста му песни изпяла,
ни веднъж не го отгъна.
Щом го Марийка отгъна,
да видиш чудо голямо -
камъче дете станало!
Па ми са дете кръстили,
с хубаво име дарили,
с хубаво име Добринка.
Расте Добринка, порасте,
станала мома голяма,
не я е мама пращала
за вода, ни по говеда.
Мама на вода отиде,
Добринка навън излезе,
на висок чардак седеше,
на костен гергеф шиеше.
Там си я слънце съгледа,
три дни, три нощи гледало,
гледало и ми трептяло,
трептяло, не захождало.
Мама му гозба готвила,
готвила, сина чакала,
чакала и въздишала -
защо се син й забави!
Кога се слънце върнало,
мама му тихо говори:
- Слънце ле, мило, мамино,
защо, се слънце, забави,
та ти гозбата истина?
Слънце й нищо не рече,
само си чело навъси.
Мама си слънце гледаше
и тихо, лепо думаше:
- Защо ми, сине, не кажеш,
защо си грееш толкова,
що грееш и не захождаш,
да ти се мама порадва?
Защо си, синко, изгори
старите хора на нива,
младите момци в Добруджа,
малките моми в Загоре?
Слънце си мама думаше:
- Да знаеш, мамо, да знаеш
каква си мома съгледах,
на долна земя под небо!
Аз съм на небе слънчице,
а тя е слънце на земя,
на земя, между хората
и между треви зелени!
Знаеш ли, мамо, знаеш ли,
ако таз мома не взема,
аз не ще ясно да грея,
както досега изгрявах?
Мама си слънце думаше:
- Слънчице, мило мамино,
как ще таз мома да вземем,
като е мома на земя,
а ние светим на небо?
Слънчице мами говори:
- Ние лесно я вземаме -
ще пуснем злати ключове,
злати ще люлки направим,
на земя ще ги спуснеме,
на лична деня момина,
на свети Божи Гергьовден -
да върви, мало голямо
за здаве да се люлее;
ние ще люлки дръпнеме
и ще я горе дигнеме.
Каквото слънце казало,
това е скоро сторило:
злати ключове пуснали,
злати са люлки вързали,
па ги на земя спуснали
на лична деня момина,
на свети Божи Гергьовден.
Мало, голямо вървяло
за здраве да се люлее;
най-подир дошла Добринка -
за здраве да се люлее.
Кога на люлка седнала,
седнала, залюляла се,
люлка се дигна нагоре
под сини, ясни небеса.
Оттогаз дори досега
на небе греят две слънца -
едното е слънце слънцето,
друго е слънце Добринка.
Слънцето грее лятоска,
Добринка грее през пролет.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.08.2005
Мене ме, мамо, змей люби. Митически народни песни. Съст. Цветан Минков. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Мене ме, мамо, змей люби. Митически народни песни. Отбор и редакция на Цветан Минков. София: Български писател, 1956.