61. СТРАХИЛ СТРАШЕН ХАЙДУТИН

Български народни песни

Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшна войводо,
що си посърнал, погрознял -
дали ти Балкан омръзна,
или ти пушка дотегна,
или ти булче домиля?
Страхил Атмаджи говори:
- Нито ми Балкан омръзна,
нито ми пушка дотегна,
нито ми булче домиля.
Снощи съм ази замръкнал
на връх Стара планина,
че ми се дрямка додряма,
че си на пушка полегнах,
лоша съм съня сънувал:
голям са й потер подигнал
от Търнов града голяма,
от търновските конаци.
Най-напред вървят арапи,
подир арапи - татари,
подир татари - манафци, -
колко на гора листето,
колко на поле тревата,
колко на поле пясъка.
Подир тях върви войвода,
подир войвода-арапче,
арапче, черно манафче-
през Мурно поле минаха,
че във Балкана влягоха
и мене, братко, търсяха.
Атмаджа дума Страхила:
- Страхиле, страшна войводо,
и туй ли да те науча?
Девет години как ходиш
по тази Стара планина,
по таз хайдушка равнина,
че сега ли се уплаши,
че си толкози пожълтял,
пожълтял, още погрознял!
Я фърли руба юнашка,
облечи руба просяшка,
разпаши сабя френгия,
опаши сабя на скритом,
че земи блюдо габровско -
на кръстопътя застани,
дето ще мине потеря.
Секи ще банче да фърли,
а пък войводата-цванче.
Ако та тебе попитат,
че виждал ли си Страхила,
пък ти се стори на глух и ням -
не чуваш, нито разбираш,
не чуваш, нито хортуваш.
Че фърли Страхил, че фърли,
че фърли руба юнашка,
облече руба просяшка;
че фърли пушка от рамо,
задигна кривак на рамо;
разпаса сабя френгия,
опаса сабя на скритом;
остави калпак самурен,
наложи калпак просяшки;
задигна блюдо габровско,
та че на пътя излезе,
на пътя, на кръстопътя
и си очите завърза.
Кат се потеря зададе,
дребна просия просеше:
секи му банче хвърляше,
а пък войводата - цванче.
Войвода дума Страхилу:
- Ой ми та тебе, просяче,
като си седиш на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
ти виждал ли си Страхила,
Страхила страшна войвода,
оттука Страхил да мине,
къмто Балкана да иде?
Страхил му нищо не дума -
ни чува, ни му хортува,
сляп беше, йоще ням беше.
Потеря мина, замина,
никой Страхила не позна.
Най-подир върви арапче,
арапче, черно манафче -
то си й Страхила познало.
Че си войвода достигна
И на войвода думаше:
- Ой ми та тебе, войводо,
Страхил ми беше тоз просяк,
дето на пътя стоеше,
на пътя, на кръстопътя.
Че са потеря върнала
Страхила да си уловят.
Страхил си седи на камък,
ръка си към тях протегнал -
не чува, нито хортува.
Та че Страхила фанаха,
опак му ръце свързаха,
към Търново го караха,
до Мурно поле стигнаха,
излезе мало й голямо
Страхила секи да види.
Страхил се люто разсърди,
та че въжата покъса,
извади сабя френгия,
та се надясно завъртя -
дор се наляво обърна,
само арапче остана.
То се Страхилу молеше;
- Ой ми та тебе, Страхиле,
не ме убивай-затривай,
че съм едничък на мама!
Страхил арапче не слуша,
най го къс по къс режеше
и му месото разфърли
по сите равни друмища
да ядат псета, гарвани.
Та че си оттам отиде
на връх Стара планина,
на хайдушката равнина;
там си Атмаджа намери,
че ели, йоще че пили
тъкмо ми до три недели.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2006
Български народни песни. Лирика и епос. Съст. Генчо Керемедчиев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Български народни песни. Лирика и епос. Избрал и подредил Генчо Керемедчиев. София, 1948.