39. ПОДЪЛ ЛИ Е БЪЛГАРСКИЙ НАРОД

web | Нова песнопойка

Ох тежка става съдбата наша!
Да пийм имало позорна чаша!
Не, не, мълчанье не тряба вече,
в гърди ми ядно кръвта затече.
Но що да правя! Какво да чина?
Дали за клетви и аз да зина?
Не, не, небива! Не е днес време,
борба несвесна да се приеме...
Ох тежка, зла е таз рана клета,
която бива от брат приета!
Народ сме ние, народ, кой страда,
а никой няма за нас пощада.
Облени в кръви, от скръб убити,
въз нас се сипат слова сърдити:
"Мълчи ти подло, нищожно племе, -
на славска челяд си срам и бреме!"
Обида грозна! Отровни речи!
Тегла ни страшни за смях са вече!
Венецът търнов, що нас венчава,
венец за хули, за укор става.
О, Българийо! Ти майко жална,
що снасяш мълком съдба фатална,
ти, що под иго си премирала,
и пет столетья душа си брала,
и толкос жертви святи оплака,
и тоз час грозен, проклет дочака.
Ти, мъченице, злочеста, клета,
с позор покрита и с кръв облета,
с коса разслана, със бузи бледни,
със плачущ поглед и с устни ледни,
която пея и възглашавам,
която любя и обожавам,
вдъхни ме днеска, одушеви ме
да брана твойто свещенно име!...
Да! братя същи, да, братя родни,
от нас по-красни и по-свободни,
с вода възвряла ни днес поляха.
"Вий род сте долен, ни те казаха,
вий сте род долен и пусто племе,
за смърт решено от много време;
от робство дълго сте веч изгнили
и кръв нечиста ври в ваш'те жили!
Не сте Славене, а стадо хора,
що в робство трае и мре в позорът!"
И с тоя начин небратски, леден,
ствариха удар въз нас последен!
Но, братя, стойте! О, не, недейте,
въз наш'те рани нов яд не лейте!
Какав грях тежак сторихме ние,
та тъй ни страшно кълнете вие?
Ний, що сме друго, я помислете,
освен човеци нещастни, клети,
и жертви бедни на турска ярост,
кои заслужват не гняв, а жалост!
Недейте тая туря зараза
на низка злоба, на зла умраза
между два братя еднакви, сродни, -
не сейте тие зърна злоплодни!
Каква ли полза, я ми явете,
от таз неправда, от тез клевети?
Ако се в нази вгнезди раздорът,
скръбта е наша, а ваш позорът.
Но аз ви питам на що роптайте?
Със кой народ се вий днес ругайте?
От кой народ се срамите вие,
та сте решили да се убие?
Не от тогоз ли, кой в път ви вкара?
Кому дължите писмо и вяра?
От тоз народ ли, кой в старо време
бе слава, гордост на славско племе?
Дали не може със вас наравно
да се похвали с минало славно?
Но ако вий се гордейте главно
със Милутина и с крал Душана,
то той пак има юнак-Карана,
и Симеона, и Самуила
и три Асеня, деди-светила,
със памет славна, със памет мила -
.....................................................
Карпати голи! Поля дакийски!
Гори балкански, гори тракийски!
Ти черно, бяло и сине море,
и ти о, слънце, що грейш от горе,
вий, паметници на вековете,
защита наша сега станете!
Пет стотин годин вериги тежки!
Пет стотин годин все сън мрътвешки!
Заря - надежда не бе остала,
над нас бе мрачност, под нас провала;
под два тирана жестоки, люти,
търпяхме мълком беди нечути.
Ръка отнийде не се подаде
из тая пропаст да ни изваде.
Стоехме ние на тоз свят бели,
а всякой знайше, че сме умрели,
или не знайше, че сме живели...
Но искра светла във туй мрътвило
във дън сърдца ни се беше скрила.
Под пепелта се жарът таеше,
и върху гробът живот цъвтеше.
Кръвта, що друг път била в деди ни,
и днеска гордо завря в гърди ни.
Идея чудна зарад свобода
възкръсна веке, изгря в народа.
Но що аз казувам?... Нас, нас обиждат,
да ни представат за подли ищат!
Уви! забвенье и мрак покриват
светите кости, що днес почиват
в полята славни там във Елада,
и подвиг светал немa награда.
И пак, когато от зла робия
да се избави скокнa Сърбия,
какви юнаци от наш'та рода,
паднаха тамо зарад свобода!
От тяхно име, що мрак потули,
за назе само остаят хули.
Но що да хода така далече
подпор да търса за мойте речи,
и ответ славен на зли обиди?
Кръвта се още в Балканът види,
скалите още са почервени,
горите още са нажалени,
душите тамо и днеска бродат
на тез, що мряха *заради роба;
повикай твойте момци отбрани,
кажи нам твойте дълбоки рани!
О, вий долища, вий пущинаци,
къде денахте таквиз юнаци?
Младежи буйни! Сега станете,
и ваш'та храброст сами явете!
И тез, които ви вас убиха,
с каква цена ви кръвта купиха?
Кажете колко паднаха Турци
под ваший удар!
О, Панагюрци!
Кой глас ви мощен на бунт повика?
О, Ботев храбри! Душа велика!
Къде се скиташ с юнаци твои,
в кои долини? В кои усои?
Дали там, дето си Витош вене?
Ил там, де Янтра тъжовно стене?
Или ти падна във бой ужасен,
във кръв душманска, кат лев оквасен,
с чело сърдито, с угроза люта?
Но де духът ти сега се лута?
Кои долини, кои балкани
той пълни днеска със плач, стенанье?
Дали се вие над село родно,
де бистра Тъжа тъжи безплодно?
Де твойта майка тъй жално пела
и три години е сина клела?
Или печален и безнадежен
на връх Купена висок и снежен
е той застанал и мълком гледа
как Турчин губи балкански чеда?
Стани, о Ботев и разсърди се!
И ти, Балканьо! я намръщи се,
и с вихри, бури ведно ревнете
и гръмогласно така кажете:
народ, кой дава таквиз герое,
не подъл, нисак, а храбър той е!
Язици лоши тогаз ще млъкнат,
клевети злобни ще в миг заглъхнат.
Младежи, братя! Къде вървите?
С такава жаркост къде летите?
Дали в Сърбия? дали на боят?
де има лаври зарад героят,
та там да паднат, о братя прости,
и ваш'та младост, и ваш'те кости?
Аз знам, че с храброст сте род имотен,
че вий незнайте ни бяг срамотен,
ни страх, ни подлост във бой опасни
(куражът грей ви на чела ясни);
че ако вий се с куршум раните,
то не отзади, а се в гърдите;
аз знам, що има да изтърпите,
че вместо братски да ви обнемат,
с горчиви думи ще ви приемат,
че без награда ще да останат
и ваш'те жертви, и... ваш'та памет.
Но смелост, братя, и с твърда вяра
вървете, дето кръвта ви кара!
Във братски подвиг вий дял земете
и името ни от срам спасете!
Аз вам желая сполука красна
във тази неравна борба, ужасна!
Давно делото велико, свято,
кое почнахме и за което
тез жертви стават, таз кръв се лее,
с успех най-бляскав да се венчее.
И скоро, знам аз, кат зрак небесни,
святата правда ще пак да блесне;
ще се разкъсат интриги грозни,
ще се разкрият вси мрачни козни,
и зли кроежи, и бедни чувства,
що гонат сляпо идея пуста,
и съд по-честен ще се направи
над тез, що днеска скърбта ги дави
и мълком слушат псувни гнуснави.

© Иван Вазов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.01.2006
Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения. Съст. Любен Каравелов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения. Търново: Издала редакцията на в. "Знание", 1878.