120. ХАЙДУШКА СВАТБА

Даваш ли, даваш, Балканджи Йово...

Де са е чуло, видяло
сряд лято слана да падне
на ден ми личен Петровден!
Голяма пакост направи:
изгори слана, попари
зелена гора листето
и на лозята шумата,
широко поле тревата.
Гора юнаци останаха,
ай гизи Вълчан войвода
със седемдесе момчета,
със седемдесе и седем,
при него Стайко байрактар.
Де гиди Вълчан войвода,
той на момчета думаше:
- Момчета, мои юнаци,
се сте гергьовски лалета,
като гората почерня,
като полето погрозня,
како щем, кардаш, да правим,
къде хайдути жда одим?
Ай гиди Стайко байрактар,
той си на Вълчан думаше:
- Вълчане, наша войводо,
я мълчи, дума не думай,
язък е, холам, за тебя,
дето та хора казуват,
че ти си мечка щръвница -
тва ли са тъжиш, кахъриш,
и тва ли да те науча?
Изваждай златно огледало,
наред момчета нареждай,
един ги по йдин изглеждай:
кой носи лице моминско,
кой върви женско вървене,
сърцето да му й юнашко -
него щем булка да сторим;
кой има тънки мустаки -
него ще момък да сторим,
момците - зълви, девери.
Аз ща в София да ида,
барут, куршуми жда зема,
жда купа бело белило
и това турско чървило,
жда фана коля с кирия,
тежка ще сватба да сторим
и през София да минем,
срещната гора да идем.
Щом рекли, и го сторили.
Ай гиди Вълчан войвода,
той бръкна в куюн джобове,
извади златно огледало,
наред юнаци огледа:
ай гиди Стайко байрактар,
той върви женско вървене,
той има лице моминско,
а му й сърцето юнашко -
Стайко са булка сторили.
Самси са Вълчан огледа,
той има тънки мустаки -
Вълчан са момък престори.
Стайко София отиде,
назема барут, куршуни,
па купи бело белило
и това нурско чървило,
закупи коля с кирия -
тежка си сватба дигнали,
през сряд София минуват,
из софийските улици.
Изляло мало й голямо
сряд лято сватба да гледат:
бабите с патериците,
булките с деца в люлките.
Бабите клетви кълняха:
- Да са провали, проседне,
която й тази майчица,
дето си й чедо пуснала
сряд лято сватба да прави!
Зълвите хоро играят,
софишки млади девойки
и тям са хоро хареса,
спуснали и са фанали
на хоро да си пойграят.
Една са друга погляват
и си със очи намигат:
- Какви са зълви, девери,
не носат ръце момински,
я хим ръцете юнашки
де фанат, лесно не пущат!
Никой си сватба не позна.
Бог да убие, порази,
насреща им се зададе
едно ми черно харапче,
харапче мирно не стои,
то се със булка подигра,
червено було дръпнало,
Стайко в лицето видяло,
видяло и го познало.
Напреж са й сватба зaгнало,
право при паша излезе
и си на паша думаше:
- Хай гиди паша софийска,
имаш ли хабер, нямаш ли,
до царя жда та докажа -
ти ли хайдути разпущаш
из градовете да ходят
хайдучка сватба да правят?
Я излез, паша, погледай
тозика Вълчан войвода,
при него Стайко байрактар:
Стайко са булка престорил,
а Вълчан младоженека,
през сряд София минува,
никой немой да ги познай.
Тогаз са паша провикна:
- Гавази, царски лиенти,
по-скоро, холан, вървете,
сватба на пътя срещнете,
сватбата да си възпрете,
булката още момъка
скоро при мене да додат.
Гавази, царски лиенти,
на пътя сватба срещнаха
и на сватбата думаха:
- Кумове, стари сватове,
в София хадет имаме,
де да е сватба да стане,
булката още момъка,
че тий при паша да ходят.
Ай гиди Стайко байрактар
подигна було червено,
Вълчан във лице погледна,
с дясно му осо намигна:
- Я хайде, холан, двамата
ний щем при паша да идем,
юнаци след нас да върват,
пяшови двори да вържаш.
вамата напреж тръгнали
и при пашата отиват.
Гавази, царки лиенти,
че тий са с булка кашмерят.
Като при паша излезли,
паша на булка продума:
- Булче ле, младо зелено,
подигни було червено,
ръката да ми целунеш,
от мене бакшиш да земеш
една ми жълта жълтица;
де да е сватба да мине,
булка при мене доадя,
от мене бакшиш да земе
една ми жълта жълтица.
Булка под було продума:
- Прощавай, паша, мълчене,
мълчене още говейне!
И вий си хадет имате,
та го в София правите,
и ний си закон имаме
от деди й баби предаден:
дорде са булка не венчей,
було от глава не дига,
никого в очи не гледа.
Дорде са булка не прости
не от кум, не от побащим,
от зълви и от девери,
никому дума не дума.
Пашата дума продума:
- Щеш не щеш, було ща дигаш!
Булката тогав продума:
- И аз ща було да дигна,
ама ти пишман ще станеш.
Със лява ръка посягна,
паша за глава улови,
изтегли сабля френгия.
Пашата му се молеше:
- Ей гиди, Стайко байрактар,
недей ме глава отзимай,
аз имам бяла кадъна,
тебе ща да га харижа.
Стайко на паша продума:
- Аз не ща бяла кадъна,
аз имам бяла българка,
и не ща бакшиш жълтица -
ща взема твойта главица,
хадетя да ви бастиса,
дето го в София правите,
хадетя да забравите.
На паша глава отсече.
Разбиха дюкме сандъци,
викнаха отбор юнаци:
- Пълнете ченти й кемери
с пашови меки рубета,
на юк са носят по-леко,
а на бройове по-много.
Пълнете и си вървете,
жени и деца хранете
и мене дувa правете.
Фанаа черно харапче,
в гората го изкалаха.
Стайко харапче улови
и му кожата дереше,
харапче ясно пищеше.
Стайко му дума думаше:
- Аз тебе да та науча
как са хайдути предават!
Че му кожата съблече
и га със слама напълни,
и га на душек постели,
и си на нея поседна.

=============================
с) Електронно издателство LiterNet, 07.02.2006
Даваш ли, даваш, Балканджи Йово... Исторически песенен фолклор. Съст. Стоянка Бояджиева. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Даваш ли, даваш, Балканджи Йово... Исторически песенен фолклор. Съст. Стоянка Бояджиева. София, 1989.