19. КРАЛИ МАРКО И АРВАТКА ДЕВОЙКА.

Юнак и ясно слънце

Фала боже, за чудо големо!
Посили се Арватка девойка,
посили се, бог да я убие,
Посили се по Арватска земня,
та не дава сватби да се правят
и не дава млади да се женят.
Цвилба цвилят клети сиромаси,
цвилба цвилят, до бога се чуе!
Собраха се клети сиромаси,
па се чудят какво да направят.
Сетиха се за Марко юнака,
па пратиха това бело книже,
бело книже със църно писано,
пратиха го у Прилепа града,
у Прилепа до Марко юнака,:
"Фала тебе, Марко Кралевичи,
на тебе че молба да сториме,
у назека по-скоро да дойдеш,
у назека, у нашата земня,
да си видиш ка теглиме ние,
ка теглиме това църно тегло,
църно тегло от Арватка мома
Посили се, бог да я убие,
Посили се по нашата земня,
та не дава сватби да се правят
и не дава млади да се женят,
дор се мома, море, не ожени,
та ега мож по-скоро да дойдеш,
да убиеш Арватка девойка,
да избавиш клети сиромаси!
Голем ке те дарок даруеме:
секо момче по едно оруже,
я момите свилена кошуля."
Кога било вечер довечера,
Марко седи у хладни механи
де си пие той дървено вино
и със него петина ючаци:
единия Милош вреден юнак,
я другия Янкула войвода,
я трекия Момчил добър юнак,
четвъртия Груица детенце,
я петия Рельо Шестокрильо,
де си пият вино от три годин.
Ете току книже довтасало,
довтасало у хладни механи,
довтасало до Марко юнака.
Книже чете Марко Кралевичи,
книже чете, дребни сълзи рони.
Юнаци му тихо отговарят:
- Фала тебе, Марко Кралевичи,
да какво се у книже казуе,
та го четеш и си сълзи рониш?
Я Марко им тихо отговаря:
- Фала вамо, петина юнаци,
писмо пишат клети сиромаси,
писмо пишат от Арватска земня,
писмо пишат, до назе го пращат,
у книга се много оплакуват:
тамо се е много посилила,
посилила Арватка девойка,
не давала млади да се женят,
не давала сватби да се правят;
цвилба цвилят клети сиромаси,
цвилба цвилят, до бога се чуе,
цвилба цвилят, на назе се молят,
да идеме у Арватска земня,
да погубим Арватка девойка,
да избавим клети сиромаси.
Току това Марко издумало,
си юнаци на нозе рипнаха,
сите са се шестина заклеле,
да си правят, какво че си правят,
да убият Арватка девойка,
да избавят Арватската земня
да избавят клети сиромаси.
Вечерта се, море, сговориха,
на ютрото сичките пойдоха,
да си идат у Арватска земня.
Бог я убил Арватка девойка,
она седи, море, на чардаци,
та си шие той свилени ръкав,
та го шие на златни гергева,
она се е, море, залунала,
та не сгледа шестина юнаци,
де влезнаха у нойната земня,
де сгазиха шест сахати место
тогай ги е она согледала.
Па извика нойна стара майка:
- Леле мале, леле стара мале,
скоро справи коня Ластавица,
изнеси ми той свилени байрак,
изнеси ми лека боздугана,
лека, л^ека - седемдесет оки,
да си идем по поле широко,
да пречекам шестина юнаци,
да ги пита Арватка девойка,
що кят они у моята земня,
що кят они земня да ми газят.
Послуша я нойна стара майка,
стара майка, хала-халетина,
та й справи коня Ластавица,
изнесе й тоя свилен байрак,
та го поби насред на дворове,
изнесе й лека боздугана,
лека, лека - седемдесет оки,
изнесе й сабля на сглабове,
изнесе й олова камджия,
изнесе й самура калпака;
тогай слезна Арватка девойка,
тогай слезна от високи чардак,
та се справи, бог да я убие,
па си яхна коня Ластавица,
па го пущи под вишното небо,
та пресретна шестина юнаци,
пресретна ги у поле широко.
Ка видоха шестина юнаци,
ка видоха Арватка девойка,
ка си лети под вишното небо,
чудо са се сички уплашиле,
па пръснаха шестина юнаци,
па пръснаха, море, побегнаха,
побегнаха през поле широко,
побегнаха кой накъде види!
Бог я убил Арватка девойка
ка си нишна олова камджия,
ка я нишна през поле широко,
сите ги е на едно собрала,
сите ги е код нея собрала.
Па ги редом мома изпитуе:
кой от де е и па от къде е,
и какво се, море, називая.
Па си хвърли ноен самур калпак,
па го хвърли на църната земня.
На юнаци тихом отговаря:
- Фала вазе, шестина делии,
който може калпак да подигне,
да го тури на негова глава,
него чем си любне залюбити,
я другите млади че погубя.
Па фанаха шестина юнаци
да се редат редом да си дигат,
да си дигат самура калпака:
наведе се Милош вреден юнак к
да си дигне самура калпака,
дига Милош - калпак се не дига
едвам го е Милош, бре, подигнал,
поместил го от църната земня.
Па го зема Янкула войвода,
та го дигна Янкула войвода,
та го дигна едвам до колена.
Па го зема Момчил добър юнак,
он го дигна едвам над колена.
Па го зема Груица детенце,
та го дигна едвам до пъпока.
Па го зема Рельо Шестокрило,
он го дигна до белото гърло.
Ред е дошло Маркоти юнака.
Па го зема Марко Кралевичи -
оно било по-юнак от сите, -
он го дигна по-горе от сите
сал го Марко на глава не тури.
Разлюти се Арватка девойка,
сите ги е по еднаж шибнала,
я Маркоте и дваж и триж шибна.
Па ги забра Арватка девойка,
откара ги на нойните двори,
затвори ги у кале големо,
у калето, у темна зандана,
дека нема слънце да ги види,
я камо ли човек да ги види!
Сал им праща Арватка девойка
суха хлеба и студена вода,
колко, бо'ме, душа да им клъца.
Кога дойде на ден на Великден,
тя им праща той цръвено яйце,
тя им праща у темни зандане,
да познаят шестина юнаци,
да познаят, де е ден Великден;
кога дойде на ден на Гюргьовден;
сама ойде Арватка девойка,
сама ойде у темни зандане,
однесе им това вакло ягне,
на юнаци потихо говори:
- Фала вазе, шестина юнаци,
да ядете това вакло ягне,
да знаете, де е ден Гюргьовден.
И па ги е по еднаж шибнала,
я Маркоте и дваж и триж шибна.
Кога било на ден на Петровден,
зенесе им петровка ябука,
на юнаци потихо говори:
- Фала вазе, шестина юнаци,
да хапнете петровка ябука,
да знаете, де е ден Петровден.
И па ги е по еднаж шибнала,
я Маркоте и дваж и триж шибна.
Кога било на ден на Никулден,
отнесе им Арватка девойка,
отнесе им у темни зандане,
отнесе им риба шаранова,
на юнаци потихо говори:
- Таком бога, шестина юнаци,
да хапнете риба шаранова,
да знаете, де е ден Никулден.
Па ги сите по еднаж шибнала,
я Маркоте и дваж и триж шибна.
Кога дойде на ден на Йованден,
занесе им у темни зандане,
занесе им вода леденица,
на юнаци потихо говори:
- Фала вамо, шестина юнаци,
да пийнете вода леденица,
да знаете де е ден Йованден.
И па ги е по еднаж шибнала,
я Маркоте и дваж и триж шибна.
Па седная шестина юнаци,
па седея у темни зандане:
нито мало, нито е па много,
таман току три години време!
Кога било на ден на Великден,
справила се Арватка девойка,
премени се у свилено рухо,
па си яхна нойна добра коня,
та си ойде цръкви на прическе.
А що беха шестина юнаци,
ним се вече, море, досадило,
досадило и па додеяло,
додеяяо у темни зандане!
Сичките са в коси утанале.
Дума дума Марко Кралевичи:
- Фала вазе, петина юнаци!
Да мислиме, ка че да правиме,
ега да се, море, избавиме,
да бегаме от темни зандане!
Еве стана три години време,
клета да е Арватка девойка,
ка ни държи у темни зандане,
ни ни пуща, нито ни па губи!
А що беше Рельо Шестокрильо,
проговори Рельо Шестокрильо:
- Фала вамо, петина юнаци,
лесно чеме оттук излезнати
Тука има над темни зандане,
тука има кумине високи,
язе чем ви оттамо изнесем,
а за после ка че да праиме?
Ке ни сгледа Арватка девойка,
сите че ни до един погуби!
Отговарят петина юнаци:
- Фала тебе, Рельо Шестокрильо,
ти за после на назе остави,
сал ни оттук, Рельо, ти избави.
А що беше Рельо Шестокрильо,
оно има до шест чифта крила.
Па си фана Милоша юнака,
изнесе го низ темни зандане,
изнесе го низ високи кумине.
Па се върна Рельо Шестокрильо,
та си зема Янкула войвода
и него е низ зандан изнело.
Па се върна Рельо Шестокрильо,
си юнаци низ зандан изнело,
ред е дошло Маркоте юнака.
Па го зема Рельо Шестокрильо,
подигна го - оно се не дига:
тежко било, бог да го убие!
Провикна се Марко Кралевичи:
- Леле Рельо, леле мили брайно!
Дигай, брайно, ега ме издигнеш,
да ега ме оттука избавиш,
па на воля и я че се найдем,
и я чем ей тебе помогнати.
Па го зема Рельо Шестокрильо,
дига Рельо воз високи кумин,
гюч-беля го воз кумин изнесе!
Проговори Рельо Шестокрильо:
- Фала, Марко, фала Кралевичи,
проклет да си, сръце ми откина!
Излезнаха шеотина юнаци,
излезнаха под Арвата града,
па бутнаха шестина юнаци,
бутнаха си през поле широко,
та връвеха три дни и три нощи,
ем си връват, ем се обращаят -
гони ли ги Арватка девойка.
Клета да е Арватка девойка,
земала е тая честна комка,
па се назад на двори върнала,
па я нещо дремка одремала,
та легнала майце на скутеве.
Ка заспала, сънок сънувала -
горок сънок мома сънувала:
сънувала змия тройоглава,
изпила й нойно клето сърце.
Собуди се Арватка девойка,
па на майка потихо говори:
- Леле мале, леле стара мале,
лош сам сънок язе сънувало,
дал е на зло, или е на добро?
Една змия, мамо, тройоглава,
изеде ми мое клето сърце!
Отговаря нойна стара майка:
- Фала щерко, Арватка девойко!
У неделя сънок се не сгажда,
у неделя на ден на Великден.
Бог я убил Арватка девойка,
сетила се, бог да я убие,
сетила се, де е ден Великден,
па си зема той дървено яйце,
па си пойде у кале да иде,
да обиде шестина юнаци,
да им даде той дървено яйце,
да им каже, де е ден Великден.
Кога влезна у кале големо,
у калето, у темни зандане,
у калето нийде никой нема!
Разлюти се Арватка девойка,
па се връна дома на дворове,
отдалеко иде и си вика:
- Леле мале, леле мила мале,
извади ми коня Ластавица,
та ми справи коня Ластавица,
да си гоним шестина юнаци.
Па се качи на кули високи,
та си зема той танки пусули,
та разгледа нагоре, надоле,
нагор, надол, през поле широко,
согледа си Арватка девойка,
согледа си шестина юнаци,
дека бегат през поле широко.
Па си слезна от високи кули,
соблече си рухо девойочко,
та облече рухо баш юначко,
па си зема сабля на сглабове,
па си зема лека топузина,
лека, лека - седемдесет оки,
и си зема той свилени байрак,
и си зема олова камджия,
па си тури тоя самур калпак,
па си яхна коня Ластавица.
Тури нога у десна зенгия,
дор да тури, море, и оная -
вихар-ветар под ясното небо!
А що беха шестина юнаци,
ка видоха Арватка девойка,
де ги гони, бог да я убие,
сите са се у чудо сториле,
па не знаят, ка че да си правят!
А що беше Марко Кралевичи,
хитро било, бог да го убие,
на юнаци потихо говори:
- Фала вазе, петина юнаци!
Да що сте се толко уплашиле,
уплашиле, още устрашиле?
Вървете си по друми широки,
я че седя на шарена чешма,
да си чекам Арватка девойка.
Слушаха го петина юнаци,
та ойдоха по друми широки,
он остана на шарена чешма,
да си чека Арватка девойка.
Хитро било, бог да го убие!
Соблече си неговото рухо,
та облече рухо калугерско,
направи се църна калугера,
па си седна на шарена чешма.
Ете иде Арватка девойка,
де си лети под вишето небо,
запрела се на шарена чешма -
не позна си Маркоте юнака!
Па на Марко потихо говори:
- Таком бога, църна калугеро!
От де идеш и на каде идеш?
Не виде ли тука да промиват,
да проминат шестина юнаци?
Калугер й потихо говори:
- Чуеш мене, Арватка девойка,
преминаха още вчера заран,
сега си са яко надалеко,
не че да мож тизе да ги стигнеш
Язе чем ти друго отказати,
ама немой за кусур да ловиш:
ем си юнак - юнак над юнаци,
па си жена като сека жена!
Тизе не мож коня да си яздиш,
да си яздиш като вси юнаци,
и си не мож сабля да си въргиш,
да си въртиш като вси юнаци;
коня яздиш, бог'ме, като жена,
сабля въртиш, бог'ме, ощ по-лошо!
Я си слез от коня Ластавица,
да си яхне църна калугера,
да си видиш ка калугер язди,
да си видиш ка калугер върти,
ка си върти тая остра сабля,
ка се игра калугерско хоро,
да си викаш до жива живота:
"Бог да прости църна калугера,
де ме учи коня ка си язди,
де ме учи сабля ка се връти,
де ме учи калугерско хоро."
Не сети се Арватка девойка,
ели си е жена краткоума,
краткоума, жена дългокоса,
она се е лесно излъгала:
па си слезна от коня наземи,
предаде си коня Ластавица,
предаде си сабля на сглабове,
предаде я църну калугеру.
Па си скокна църна калугера,
та се метна коня Ластавица,
разигра го нагоренадоле,
па си нишна сабля на сглабове,
та пресече Арватка девойка,
пресече я в тънки половини,
па девойка, баре, хич не чуе!
Па си нишна църна калугера,
па си нишна сабля на сглабове,
отсече й нойна руса глава.
Проговори църна калугера:
- Бог те убил, Арватка девойко,
те ти тебе калугерско хоро!
Не позна ли църна калугера,
дека си е Марко Кралевичи?
На Маркоте глава отговори:
- Бог те убил, Марко Кралевичи!
Да защо ме ти така измами?
Язе нечех тебе да си губя;
чех да губя петина юнаци,
а тебе чех, любне, да залюбя.
Проклет да си от мен и от бога!
Мене тука гроба че ми бъде,
а от тебе нийде гроб да нема!
Я що беше Марко добър юнак,
пущи коня, коня Ластавица,
та настигна петина юнаци,
та ги стигна у тесни клисури,
отдалеком иде и си вика:
- Стойте, стойте, петина юнаци!
Бог да прости Арватка девойка!
А що беха петина юнаци,
сите са си наземи паднале,
на Маркоте поклон направиха
и поред му ръка цаливаха.
Па се сите надзад поврънаха,
у онойго у Арвата града,
та личиха по Арватка земя,
де убиха Арватка девойка,
избавиха клети сиромаси!
Собраха се клети сиромаси,
направиха гозба превелика,
вси юнаци даре даруваха:
секо момче по едно оруже,
я момите свилена кошуля,
я Маркоте още даруваха,
даруваха моминото рухо,
даруваха момините двори
со се къщи, со се покъщина.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.11.2007
Юнак и ясно слънце Народен епос. Съставител Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Юнак и ясно слънце (Народен епос). Подбрал Иван Бурин. София, 1955.