17. КРАЛИ МАРКО ИЗГУБВА СИЛАТА

Юнак и ясно слънце

Ой те тебе, боже, мили боже,
що ми правиш чудо и нишани,
да се чуди съта христянщина,
да се слави твое свето име,
да се слушат от века до века!
Сполай богу за чудо големо,
дека ке се чудо нагледаме!
Шетба шета Марко Прилепчанин,
шетба шета земя покраина:
ми прияхнал коня шаренаго,
шаренаго коня кърши-горо.
дебелаго, коня дебелаго,
Ми наложил самура калпака,
на калпака до три огледала,
а над ними перя паунови.
Ми засукал мърка мустачина,
един мустак до три руна църни;
ми намутрил очи соколови
и над ними вежди пиявици
като църни криля ластовички.
Ми опасал сабя дипленица,
що се диплит дванадесет пъти,
що се носит коню во гривата
и ми сечит древя и каменя.
А на седло, бог'ме, ми привързал,
що привързал тежка боздугана,
що е тежка шестстотини ока.
В ръка държи оно войно копье,
к'о ясика тонка извишено.
Се наметнал с гуна кабаница,
ми църнеет како тъмен облак.
Къде стъпи Шарец, добра коня,
било спилье им становит камен
ми потънва коня до колене,
от що ми е гила у юнака.
Е рретъжна майка черна земя,
от тежина гърди носещем,
та ми ечит кутра църни земя,
хем ми ечит како лист се тресе,
Чудо гледат звезда вечерница,
чудо гледат, чудо невидено,
кай ми шетал Марко Кралевике,
дур ми спотнал от велика сила,
а не знает, от нея що да сторит,
защо нема юнак спроти себе,
нити юнак, нити лошотия,
нити ламя, нити аждер люти,
нити вила, нити Самовила,
ни некоя горска, димна юда.
Шета Марко земя покраина,
а земя е тъжна пустелия,
та си нема с кого да се сретне
да се сретне, дума да си думат.
Ми погледа горе на небеси,
ми я виде звезда вечерница,
кай ми греет и ясно се смеет.
И й зборвит Марко Кралевике:
- А ей гиди, звездо вечернице,
Ке те прашам, право да ми кажеш:
ево шетам земя покраина,
съм изшетал сше кралевини,
нийде юнак нема спроти мене,
нити юнак, нити лошотия,
нити ламя, нити Самовила,
нити аждер, нити димна юда.
Ти си грееш горе от високо
и се пулиш редом на далеко -
дали има юнак спроти мене?
И му велит звезда вечерница:
- Ой те тебе, Марко Кралевике,
нел ме питаш, право ке ти кажа:
аз си грея горе от високо
и си гледам земя на далеко -
като тебе юнак не си видох,
ни е било, нити пак ке бидит.
Бог да бие Марко Прилепчаиец,
що ми рече дума неразумна,
що си стори пуста будалщина,
та погуби своя юнащина -
тогаз рече Кралевике Марко:
- Ой те тебе, звездо вечернице,
слушай мене, звездо вечернице:
да ми слезит господ от небеси
и со него на мегдан излегвам;
край да има майка църна земя,
с една ръка нея ке подкренам.
Слуша него звезда вечерница,
нищо Марку звезда не отвреви,
саде й се лице затемнило,
затемнило, мошне замъглило,
побързала, под облак се скрила,
та от що й жалба припаднало,
поронила солзи низ облака
и ми падат солзи от висина,
като роса долу на земята.
Шетал Марко мало, що прошетал,
мъчно му е Марку шеталката,
си умори Шарца добра коня
от тонене в камен и кремене,
та го биет Марко Кралевике
с топузина мегю църни очи.
Се разиграл коня пеливана,
се затресла кутра църна земя,
ечит, тътнет кутра църна земя,
завеяли силните ветрови,
прибучали реки и езера,
заиграло оно църно море
и со него убаво Бело море,
Синьо море бучи и клокочи,
планините трещат, се прекършват.
Се сплашиха люде по градища
и зверове в глобоки пещери,
сите птички мали по земята
ми писнаха сите со гласове,
кай викаат, до бога се слушат.
Сполай богу, лепо що послуша,
та погледа долу на земята.
Кога гледа кутра църна земя,
кай ми ечи, како лист се тресит,
на господа вишни се смилило,
оти видел, земя не ке можит
таква сила гърда да понесит.
Тогай слезе горе от небеси,
се престори н'еден стари дедо,
та си зеде торба малечкава
и со земя торба я напълни.
Благослови веднаж и два пъти
и се стори торба по тежина
колко съта майка църна земя.
Пак си седна господ на кръстопът,
кай ке минит Марко Кралевике.
Ето ти го, Марко се зададе,
от планина скокат на планина,
а пред него мъгли и праове,
а зад него дождой от камене,
що ги хвърля коня со копита.
Кога диша Шарец добра коня,
от ноздри му пламен излегува,
а от уста - тая бела пена,
бела пена с кърви размесена.
Кога гледа Марко Кралевике
во полето по бели друмове,
кай ми ходи еден стари дедо,
на гръб носи торба малечкава,
како стигна на път, на кръстопът,
седна дедо малко да почкнит.
Го пристигна Марко Кралевике
и му вика още от далеко:
- Добър вечер, дедо, стари дедо,
що те тебе нужда дотерало,
да ми ходиш ни по една доба
по пустата земя покраииа
со онаква торба малечкава?
Му говори онай стари дедо:
- Дай бог добро, страшна халетино!
Нел ме питаш, право ке ти кажа:
ази шетам земя покраина
со овая торба малечкава,
току ми е тежка и претежка,
та не можам торба да покренам;
ти се молам, незнайна делийо,
подкрени ми торба малечкава,
да я дигна, на гръб да я нося.
Се насмея Марко Кралевике,
кога виде торба малечкава,
как не можит дедо да я кренит.
И пресегна свое войно копие,
да подкренит торба малечкава.
Кога креват, торба се не креват,
ми прифати копье со две ръце,
кога дигна право на угоре,
се прекърши яко войно копие,
се прекърши на две половини.
Чудо гледат Марко Кралевике,
на очите свои не веруват;
ми натера Шарца добра коня,
да приближи близо до торбата,
ми присегна со ръка десница
и ми фати торба малечкава,
ми я фати со малото пръсте,
кога търгна право наугоре,
ми издихна Шарца добра коня
и с мал душа Марку проговори:
- Ой те тебе, Марко, мой стопане,
ми прекърши сите конски кости,
ми изкина моите яки жили,
ми погуби съта моя сила.
Кога гледат Марко Кралевике,
що да видит чудо невидено!
Ми потонал коня до колена,
а торбата не се помръднала.
Се налюти Марко Кралевике,
та ми скокна от коня на земя
и ми клоцна торба малечкава
со все сила со десната нога,
десна нога люто го заболе,
а торбата още не мръднува.
Още пойке Марко се налюти,
та ми хвати торба со две ръце,
со все сила креват наугоре,
а со нози тонет во кремене,
кървав пот му капе от лицето,
пусти очи му се изпулиле,
ке м' изпръснат очи от глобои;
от що си е зуби притиснало,
уста му се с кърви наполнила,
тогай едва торба помръднала.
Ко се напна Марко още еднаж,
ми подкрена торба до две педи
на висина горе от земята -
изплюскаха кости юнакови,
му се скина нещо во сърцето
и се стресе Марко Кралевике,
си изпущи торба на земята.
Кога гледат, с нозе ми потонал
во каменот дори до колена.
Тогай велит онай стари дедо:
- Ой те тебе, Марко Кралевике,
дали знаеш, що тежина креваш?
Отговори Марко Кралевике:
- Ой те тебе, дедо, стари дедо,
шо ке бидит ова вельо чудо,
що тежина имат во торбата?
И му велит онай стари дедо:
- Ой те тебе, Марко Кралевике,
ти подкрена съта църна земя.
Дали имаш сила, юнаштина,
да излезиш сега да се бориш
со господа вишни от небеси?
Отговори Марко Кралевике:
- Сполай богу за чудо големо!
Що съм било лудо, неразумно!
К'оа не можа торба да подкрена,
как ке можа на мегдан да излеза
со господа вишни от небеси?
Тогай рече онай стари дедо:
- Ой те тебе, Марко Кралевике,
кога с копье торба подкренваше.
ти изгуби сила половина,
кога с пърстот торба подкренваше,
си изгуби още половина;
кога с ръце земя подкренваше,
си изгуби и половината;
кога торба веке я подкрепа,
си изгуби съта прежна сила -
и от сега благослов ти давам:
пак да бидеш юнак над юнаци,
ама к' имат по-юнак от тебе,
не ке можеш само со юнашство
да надвиваш незнайни делии,
а повеке ниме ке надвиваш
со хитрини и со измамване.
Това рече, дедо се изгуби.
Се зачуди Марко Прилепчанец
и ми тръгна по бели друмове:
не ми ходит како халетина,
току ходит кротко и полека,
сълзи ронит по бели образи,
ръце кърши от бели колени,
жалба жали за напрежна сила,
що загуби своч юнаштина.
Та се врати во Прилепа града,
тамо се е младо оженило,
останало кралство да си държи,
да си вардит земя покраина.
От тогава Марко Кралевике
со хитрина фати да се бори.
Заман било, време поминало,
останало песна да се пее,
да се пее и да се приказва,
да се слави боже свето име,
та да слушат съта христянщина
Дур не било, не би се пеяло,
що слушало, все весело било.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.11.2007
Юнак и ясно слънце Народен епос. Съставител Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Юнак и ясно слънце (Народен епос). Подбрал Иван Бурин. София, 1955.