169. СТОЯН СИ СТАДО РАЗМАМЯ

Том VІІІ: Трудово-поминъчни песни

Стоян си стадо размамя
воз тия бели Дунаве,
сас тия медни кавале.
Излезна л'уда низ Дунав,
та си млад Стоян изл'уди,
върла го дремка одрема,
та легна Стоян, та заспа,
та му е стадо бегало.
През бел е Дунав минало,
та Влашка земля отишло,
па си го власци делили,
на седемдесе делове
и са се власци карали
за тоя овен Караджа,
що носи звънец позлатен,
и тая бяла щерица -
нигде се във дел не падат,
за них се власци карали.
Сепна се Стоян събуди,
нигде му стадо немаше.
Стоян се чудом чудеше
дека че стадо да найде!
Та стана Стоян, та ойде,
дето слънце изгрява,
та па си слънце питува:
- Слънчице, ясна огрево,
ги грееш, слънце, високо,
ти видиш, слънце, далеко,
виде ли стадо големо?
Слънце на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо видело,
да станеш да си попиташ,
дето месецо изгрева,
он грее деня и нощя,
ега е стадо он видел.
Стана си Стоян, та ойде,
дека месецо изгрева,
та па го пита, попита:
- Месеце, ясни месеце,
ти грееш деня и нощя,
виде ли стадо големо?
Месец на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо я видел,
да станеш рано да ойдеш,
кога се заран зазаря,
когато дзвезда изгрева,
изгрева дзвезда зорница,
тя грее деня и нощя,
она е стадо видела.
Стоян си месец послуша,
та утро рано подрани,
при тая дзвезда зорница,
изгрева дзвезда зорница,
сичката земя просвети.
Стоян я пита, попита:
- Дзвездице, ясна зорнице,
ти грееш деня и нощя,
виде ли стадо големо?
Дзвезда му тогай казуе:
- Стояне, млади кехайо,
я съм ти стадо видела,
твое е стадо бегало,
през бели Дунав минало,
у Влашка земя отишло,
хем са го власци делили
на седемдесе делове
и па се власци карая
за тоя овен Караджа,
що носи дзвънец позлатен
и тая бела щерица,
нигде се у дел не падат;
за них се власци карайа,
не може да се погода,
погода, да ги раздела,
още се власци карая.
Па земи медни кавале,
та па отиди край Дунав,
та си засвири налево,
налево и па надесно.
ега те стадо дочуе,
да чуе стадо, да дойде.
И Стоян дзвезда послуша,
та взе медни кавале,
та па отиде край Дунав,
на тия високи брегове,
та па сас кавал засвири
налево и па надесно
и си сас кавал зборува.
- Моето стадо големо,
дека ме чуе, да дойде,
защо им трици разносим,
разносим, да ги накърмим.
Дочу го овен Караджа,
па си на стадо думаше:
- Хайдете да побегнеме,
Стоян ни трици разноси,
разноси, да ни накърми.
Като си овен продума,
сичко се стадо зблеяло,
овен Караджа най-напред,
що носи дзвънец позлатен,
по него бела щерица,
па са у Дунав рипнали,
низ Влашка земя утекли,
през бел са Дунав минали,
код млад са Стоян отишли,
дето се свири с кавале.
Като ги Стоян съгледа,
и си е стадо пресретнал,
овен Караджа цаливал,
защо му стадо доведе.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. VІІІ. Трудово-поминъчни песни. Съст. Анастас Примовски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. VІІІ. Трудово-поминъчни песни. Съст. Анастас Примовски. София, 1962.