176. РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

Том ІІІ: Исторически песни

Два царя глави дигнаха
за земя уруменлийска,
за тези клети българи,
дето са в робство седели
цели петстотин години.
Първия беше Русия -
царя ми, цар Александър,
втория беше турчина -
царя ми, султан Амида.
Голям щат мизлич да правят
във Стамбул града голяма.
Кога мизлича събраха,
от седям сили кралете
и седям главни консули,
стамбулски мулли й софите
и тоз Сюлеман паша.
Сичките наред стояха,
на баша, олам, стоеше
царя ми, царя Александър,
до него седи Николай,
а до Николай - Михаил,
до него седи Игнатюв,
Игнатюв, руски консула,
Игнатюв, млади генерала.
Насреща седи султана,
царя ми, султан Амида.
Сичките наред стояха,
кралете, още консули,
муллите, още софите,
на края - Сюлеман паша.
Сичките мълчат, не гълчат,
сичките глава навели,
сичките долу гледаха.
Царя ми, цар Александър,
нали е от кръв българска,
той за българи милее,
той на султана издума:
- Царю ле, султан Амидо,
що така лошо постъпаш
със тези клети българи,
българи, черни робове?
Дали им, царю, не стига,
дето във робство робуват
цели петстотин години,
тебе без пари слугуват?
Защо им права не дадеш,
що им селата разваляш,
защо Бояджик изгори,
Перущица й Копривщица,
Клисура й Панагюрище
и Батак село голямо?
Старите колиш, хем бесиш,
младите роби прибираш,
из Азия ги изпращаш;
защо им права не дадеш -
турчин на турчин да съди,
а българин на българин?
Султана дума издума:
- Царю ле, цар Александре,
питай ме, да ти обадя:
тебе е мирна раята,
тебе е свободна земята,
българи, черни робове,
макар във робство робуват,
макар без пари слугуват,
българи мирни не стоят.
Че става вече три годин,
как са комити излезли
из тази Стара планина,
из сливенските бахири,
из котленските балкани -
Хаджи Димитър от Сливен
и Стефан млада Караджа,
капитан Тотю войвода,
Никола Иничикмата...
Син-зелен байрак развиват.
млади комити събират,
та ми земята развалят,
та ми раята бунтуват...
Царю ле, цар Александре,
аз тебе право да кажа,
ти искаш права да даваш,
аз миела да ги довършам,
ще кола от край, ще беса -
българи права не давам!
Реч по реч, дума по дума,
до два са царя скараа...
Царя ми, цар Александър,
той ми са грозно разсърди
и ми от мизлич излезе,
и на Игнатюв говори:
- Игнатюв, руска консула,
Игпатюв, млад генерала,
аз във Русия отивам,
а тебе тука оставам
на мое място да стоиш,
за мене джухап да даваш.
Акъла да си събираш
да правиш, како направиш -
българи права да даваш!
Ако причина не станеш,
та война да са отвори
Русия, оше с Турция,
морето да не минуваш,
в Русия да не стъпуваш!
Като си царя замина,
като Игнатюв остана,
Игнатюв, руска консула,
той на кралете думаше,
кралете и на софите:
- Правете, какво правите,
българи право жа дадем,
ако им право не дадем,
Русия на крак жа стъпи,
бяла Дунава жа мине,
сила щат да са развала т
народ жа са кърдиса,
дечица жа са измажат
и майки жа са разплачат;
макар провала да стане,
пак няма да се размине!
Муллите въртат главите,
муллите, още софите,
сичките на крак рипнаха
и въз Игнатюв викнаха:
- Сиктер оттука бе, кяфир,
ей гиди, москов балакчи!
Бащино е царство, бре, мило,
с калъч са е земя зимала,
пак с калъч жа га дадеме;
щото ни силян хаскера,
нето от Дунав жда минем,
нето отсъде пущаме...
Че ний си хаскер имами:
стамболски бели низами
и тези ръдив черкези,
ханадолските маиафя,
сичките голи дангуля,
шамлийски бели харапи,
босналийски арнаути,
кърджалийски дайлии,
балкански сербез помаци,
румелийски жълти читаци,
Ако ни хаскер не стигне,
жда сберем башибозуци,
тезика голи цигани,
с тези ръждиви сулдати,
съде селата да палат,
българска яма да зимат!
Игнатюв, млад генерала,
Игнатюв, руска консула,
той на муллите думашг,
муллите й на софите,
кралете й на консулите:
- Хубаво си лаф помнете,
какви ми думи гълчите!
И вий си хаскер имате,
и ний си хаскер имаме.
Знайте ли, или не знайте,
че са от вас избягали
до седемдесе хиляди,
хиляди черни комити?
Ах, българските юнаци
сега са руски чираци
във Влашка земя, Богданска
Букурещ града голяма,
днеска за днеска желаят
бяла Дунава да минат,
майки и бащи да видат,
братя и сестри да обидат,
със вази сметка ша имат!..
Още си хаскер имаме,
пехота - руси руснаци
със първи нумяр бардани,
и тези руски топчии
с осямфунтовни топове,
казаци, донски юнаци!
Ай гиди, руска конница,
уралски бели драгуни,
от мънички са сбирани,
майка и баща не знаят,.
друг език тий не разбират,
не турски, нето български!
Ако са нейде срещнете,
как джухап жа им давате?
Реч по реч, дума по дума,
Игнатюв, руска консула,
и той са грозно разсърди,
прав са на крака изправи,
капела в земя удари,
със сички сбогом направи
и от мизлича излезе...
Край Черно море ходяше,
край скеля са разхождаше,
чака параход да доди...
Руски параход пристигна,
той са в параход покачи,
през Черно море преплува,
право на Адес излезе...
Русия земя голяма!
На тази бърза машина
в Петербург града отиде,
в Петербург, руска столица.
Право при царя излезе
и си на царя продума:
- Царю ле, цар Александре,
дето ми, царю, наръча,
сичко е пълно и равно:
Бог да убие турците,
редовна битка не рачат,
бугари право не дават,
айде си тиртип улавяй!
Царя ми, цар Александър
златна писалка улови,
два реда сълзи порони
и са на Бога помоли:
"Боже ле, вишни, велики,
млого жда майки да плачат,
млого жда бащи да тъжат,
булки довици жа останат,
дечица - дребни сираци...
Нали за вяра жа бъде,
дано ми грешка не пишеш!"
Телеграмите биеше,
генералите събираше,
сички ги наред нарежда,
жално ги, милно изглежда...
- Знайте ли, или не знайте,
имаме братя българи,
петстотин годин робове:
и ний сме от кръв българска,
че нам Европа позволи
да идем да ги избавим?...
Кой жа са, холам, наеме,
бяла Дунава да мине,
в турската земя да иде?
Сичките долу гледаха,
сичките мълчат, не гълчат...
Троица, три генерала,
първия беше Михаил,
втория беше Скобелев,
третия - Гурков генерал
тримката дума издумаха: -
- Царю ле, цар Александре,
дето на, царю, проводиш,
дума ти на две не правим,
ала си закон имаме,
доде си ждребе не фърлим,
че никой няма да тръгне.
Царя ми, цар Александър
три пъти ждребе фърляа,
да не е нещо погрешка,
да не е нещо за хатър,
самси го царя правеше
и го със ръка даваше -
се са на трима падаше:
на Гурков и на Скобелев,
Скобелев и на Михаил...
Михаил - долу по море
Каре и Ерзерум да земе;
Скобелев, още и Гурков,
тям се е на чап паднало
двамата Влашко да минат.
Кога на Дунав излеят,
кога скелята превземат,
кога на Свищов излеят,
тогава да са разделят:
Скобелев горе въз Плевян,
а клети Гурков генерал,
нему са на чап паднало
тази ми Стара планина,
пустия Хаинбуаза...
Като са ждребе фърляли,
телеграмите бияха,
войските мобилизират...
Молебени им четоха -
владици четат молитви,
попове войска комкават,
Михаил войска поведе,
долу по море отиде
Каре и Ерзерум да земе;
Скобелев, още и Гурков
със тази руска пехота,
със тези руски топчии
и с тези донски казаци,
със уралските драгуни
два месеца поход вървяха,
кога във Зимляч стигнаха,
петнайсе дена седяха
и тамка отдих правиха...
Нали ги, братя, зачуха,
от Букурещ града голяма
тези ми черни комити -
ах, българските юнаци,
нали са руски чираци!
Черни си шепки фърляха,
кумитски "ура" викаха
и тий със Гурков тръгнаха.
Кога на Дунав стигнаха,
К^им ги паша посрещна -
здраво й скелята завардил.
Скобелев, още и Гурков
руска команда даваха;
деня войската крияха
във Дунавския адалък,
адалък, зелен върбалак
турците да ги не видят;
пионерите работат,
триста каика стегнаха,
сяко каиче й фзнерче.
Като каици набави,
руска команда подаде,
вече турците да мами.
Триста калпака плувнаха,
триста фзнера плавнаха.
Като ф нери светнаха,
белия Дунав огряха...
Как ги турците видяха,
нали са турци ахмаци,
тий топовете впрегнаха
и пехотата вирнаха,
и конницата дигнаха,
Дунава като течеше
и кащите влечеше,
па ги надалеч отнесе.
Стреляха с пушки, топове,
празни каици бияха -
скелята сама остана...
Гурков команда издава:
- Казаци, донски юнаци,
макар конете да плуват,
водата шега не знае,
колани да разпуснете,
мущуци да извадите,
водата да ви не обърка
из Дунав да са издавите;
въжата да принесете,
железни коли набийте,
на Дунав мост да опънем!
Тайно команда даваше,
турците да ги не чуят.
Който му зачу команда,
той си мущука извади
и си коланя разпусна;
който му не чу команда,
тежко му, горко и нему -
веднаж команда дадяна,
два пътя не са повтаря.
Конници, донски казаци,
доде Дунава преплуват,
доде въжата пренесат,
водата шега не знае -
над триста души удави.
Като отсъде минали,
железни коли набиват,
пионерите с макари
на Дунав моста опъват.
Доде са зора зазори,
на Дунав моста построи
и труповете нареди,
и си дъските накова,
и пехотата премина,
и топовете прекара.
Казаци, донски юнаци,
ич им кахъра не бере,
знаят с катани да плуват...
Слънцето трепна, огрява,
отсъд Дунава минаха,
добър митириз фанаха
и топовете окопаха.
Тогаз са турци усетиха:
- Бу москов, кяфир бълъкчи,
бу москов бизе алдъттъ!
И топовете върнаха,
и пехотата фирнаха,
и конницата дигнаха,
със Гурков война отвориха.
Ай гиди, руски топчии,
тий знаят право да мерят,
със топовете да стрелят!
Първия топ щом гръмнаха,
турския топ задъниха,
два топа като пукнаха,
сичките турци фукнаха,
бягаха, със глас ревяха,
фесове от глава фърляха
и си пашата кълняха:
- Да са провалиш, проседнеп,
дето на от Шипка измести,
та си табите оставихме!
Бу москов, кяфир бълъкчи,
като топове задъни,
живи щат да ни изловат,
друг език тий не разбират,
не турски, нето български,
как джухап ша им даваме?
Кирим са паша провикна:
- Бягайте, низам хаскери,
кой накъдето намери!
Нали са турци пръхнали,
на два са клоня скънали:
едни в Габрово бягаха,
други към Хаинбуаза...
През Средна гора минаха,
в Нова Загора слязоха.
Които в Габрово отиват,
доде от Шипка да слязат,
доде в Казанлък да идат,
казаци, донски юнаци,
ай гиди, руски конници,
в Хаинбуаза слязоха,
отдол по Тунджа додоха,
до Туловата кория,
изсвири руска бурия...
Там ги на моста чакаха,
тамка ги във плен фанаха
и топове им обраха,
пушките и патроните...
Назад пленници караха.
Ай гиди, руски солдати,
турски пленници караха!..
Сербез султански низами,
сега сте руски свинари,
свинете ша ни пасете,
руска царвица ша идете.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.07.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. София, 1961.