49. КРАЛИ МАРКО ИЗГУБВА СИЛАТА СИ - 2

Том І: Юнашки песни

Рано рани Марко Кральевичи,
рано рани на ден на Петровден,
па си рано Шарка пооседла
и го рано Марко пообезда -
нараньи го със бели оризи,
напои го това руйно вино,
па си Марко на либе говори:
- Вала тебе, Елено невесто,
изнеси ми тая нова руба,
що съм донел от Солуна града,
изнеси ми калпак самурлия,
изнеси ми сабя дипленица,
изнеси ми тежка боздугана,
да се, либе, малку попригласим,
я че идем из чужди крайни,
я че идем юнак да си тражим,
да си мерим сили със юнака…
Еве стана триесе години,
къде одим, либе, къде бидем,
се че сретнем юнак да се бием,
све що има юнак като мене
и по-силни, либе, и по-слаби,
се съм, либе, у борба надвивал…
Сега стана три години време,
отка надви Църна Арапина,
отка надви Солунско еврейче,
отка надви, отка ги погуби,
нигде нема юнак да си сретнем,
да си сретнем, та да се разтешим,
да разиграм юнашко си сърце,
да размаам сабя дипленица,
да разярим коня Шарколия,
да юдарим тежка боздугана…
Све ми, либе, църно пред очите -
я съм юнак и юнаци тражим,
я да пием или да се бием,
я да бием или да ме бия,
да надвивам или да погубвам…
Проговара Елена невеста:
- Леле, Марко, леле, мили Марко,
стига оди, Марко, по краини,
стига мери сили със юнаци -
ти си, Марко, юнак над юнаци,
като тебе нигде юнак нема.
Седи, Марко, у Вароша града,
гледай, Марко, Огнянчо детенце
кико расте, кикъв юнак стае,
он че тебе, Марко, да замести,
он че, Марко, сили да си мери
със юнаци из сите крайни,
че ги мери, нече се посрами,
че е юнак от юначко племе…
Седи, Марко, къща да си гледаш,
ега може мирно да поседиш,
да живеем по живо, по здраво,
що не може у млади години -
та я сама, Марко, деца гледа,
та я сама, либе, къща върте
със твоята майкя Еврусина,
със хубава сестрица Шеина,
с по-старата сестра Ангелина.
А Марко си Елени говори:
- Е Елено, е първо венчило,
арно кажеш, благи думи думаш,
ала нема, либе, тука да останем,
я съм юнак от юначко племе -
стари баща кральо Вълкашина,
мили уйкя Момчил добър юнак;
я съм юнак, с юнаци че идем -
не съм орач ниви да ти орем,
не съм овчар овци да ти пасем,
ни съм божлив дома да си седим,
да си седим къща да си гледам…
Па улезна Марко Кральевичи,
па улезна у ладни одаи,
та облече солунската руба,
що е руба от чоа и свила,
ушиена със златни гайтани,
па облече свилена кошуля,
ем свилена, ем па увезана,
увезана със сърма и злато,
и си тури калпак самурлия,
на калпако ясно огледало
и до него пера паунови,
па препаса свилени пояси,
закопча ги със сребърни пафти
и си зема сабя дипленица,
що се дипли дванаесе пъти,
що се вие, на сглабове крие,
сабята му цела окована,
окована с безценни каменье,
канията от тежко олово,
и си зема лека боздугана,
лека, лека деведесе ока,
и подигна тежка боздугана,
тежка дори шестотини ока -
па си слезна у равни дворове,
па подокна Огнянчо детенце
да изведе коня Шарколия;
па се качи коню на рамена,
излеко го из двори разигра,
посмуши го, та порти прерипна
и потегльи из краина Вароша
и настана у полье широко,
па си пита Марко равно полье:
- Ей те тебе, е полье широко,
кажи, полье, къде юнак има?...
Додек чека полье да продума,
он си стигна да река Ситница
и на река Марко проговара:
- Вала тебе, ти, мутна Ситнице,
кажи, мори, дека юнак има
да си мери сили със менека…
Вала, Боже, за чудо големо,
не е река до съг` продумала,
а сега е Ситница казала:
- Вала тебе, Марко Прилепчанин,
та я не знам дека юнак има,
я си течем открай време тука,
видела съм - юнаци минуя,
ала я ги, Марко, не познавам…
Ти не питай, Марко Прилепчанин,
за юнаци ни гора, ни вода,
нито питай широкото полье,
нело питай дзвезда Вечерница,
щото грее горе на небето
и си гледа съде по земнята,
она знае къде юнак има,
че ти каже, нема да те лъже,
она си е наша посестрима -
ние седим доле на земнята,
она грее горе на небето,
она знае Марко да ти каже…
Гледа Марко горе на небето,
слънце грее - Вечерница нема,
па си пущи коня Шарколия,
търском оди из гора зелена,
та си найде дърво становито,
до дървото и вода студена.
Седна Марко малку да подъне,
пущи коня трава да напасе
и да пие студена водица.
Легна Марко малку да подремне,
малку легна и длобоко заспа -
нииде нема никой да промине,
да разбуди Марко добър юнак.
Разбуди го Шарко добра коня:
- Ставай, Марко, ставай, господарю,
слънце зайде зад гора зелена,
слънце зайде, мрак по полье падна,
замръкна`ме у гора зелена!
Рипна Марко на нодзе юнашки,
па се качи коню на рамена,
па покара из гора зелена
и погледна горе на небето,
та съгледа дзвезда Вечерница,
горе грее, на Марко се смее…
Марко запре коня Шарколия
И на дзвезда Марко отговара:
- Кажи, дзвездо кажи, Вечернице,
като грееш горе на небето
и си гледаш суде по земнята,
кажи, дзвездо, по юнак от мене,
та да идем сили да си мерим,
да разиграм юнашкото сърце,
да развъртим сабя дипленица,
да ударим тежка боздугана…
Кажи, дзвездо, кажи, Вечернице,
я съм юнак, по юнак от сите,
нигде нема юнак като мене,
бог да слезне, и с него се борим,
бог да слезне, и него надвивам…
Отговара дзвезда Вечерница:
- Вала, Марко, вала, добър юнак,
като тебе нигде юнак нема,
сал не ули Бога, не разбудуй,
Бог те създал и Бог че те земе,
немой, Марко, ти Бога не люти!
Додек това Вечерница дума,
приклопи се и небо, и земня,
загърме си, още затреще си,
силен ветър гората превива,
та си шиба и Марка, и коня,
та не може юнак да излезне,
да излезне из гора зелена -
едва оди коня Шарколия,
едва оди и юнака носи,
та излезна у широко полье -
насреча им старец гърбушати,
бела брада до колена бие,
бела коса по гърбина пада:
на рамо му маленко торбенце,
у ръка му маленка тояжка…
Стои старец посред равни друми,
път не стори Марко да замине,
та Марко се върло разсърдило
и на старец Марко изокало:
- Бог те убил, старец гърбушати,
я се мани от равните друми,
не видиш ли кой ти усреч иде,
не видиш ли, че съм баш юнако,
баш юнако - Марко Кральевичи?
Па разбута Шарка добра коня,
та прерипна старец беловласи,
с боздугано леко го закачи,
до пояс го у земня накара…
А що беше старец беловласи,
беловласи, ем па гърбушати,
сълзи рони, та Марко проклиня:
- Бог те убил, Марко Прилепчанин,
дека мене у земня накара -
ега Марко юнашство изгубиш,
да се бориш се с таквия старци,
като мене, Марко, гърбушати,
да се бориш и да ти надвия.
А Марко се изниско засмея
и си стрелна очи соколови,
па пришпори коня Шарколия
да прерипне през горска барица -
ала Шарко не може да рипне!
Па го Марко у слабини боде
да прерипне камик стеновити,
ала Шарко и това не може…
Ядоса се Марко Кральевичи,
та си слезна коню от рамена
и извади лека боздугана,
та удари камик стеновити,
али камик нече се отмести;
ка си Марко оружийе пипна
и докопа тежка боздугана,
он го дига - боздуган не мърда,
Марко сеца боздуган да стури,
а не може и да го поклати -
сеца Марко, боздуган не мърда…
Избила го тая ситна роса,
запеньил е тая бела пеня,
ала Марко боздуган не дига…
Па се чуди кикво да направи
и до него гласи достигнали:
- Вала тебе, Марко Прилепчанин,
айде, Марко, юнак да те видим,
нели сакаш с мене да се бориш,
нели сакаш Бога да надвиваш!
Кига, Марко, тия думи рече,
я ти Марко, силата преоте,
ка ме сретна на равни друмове,
я ти зема и тая у тебе -
ти си сега. Марко, като сите,
немаш сили с юнак да се бориш,
немаш сили боздуган да дигнеш,
ни да въртиш сабя дипленица,
ни да летиш с коня Шарколия…
Седи, Марко, и Бога не ули,
тебе Господ итрост че ти даде,
малку тебе, повече на Шарка,
та със итрост, Марко, да надвиваш.
Кига дочу Марко тия думи,
па се чуди кикво да направи -
ситна роса на кърв е станала,
бела пеня кървава станала,
църна коса половин паднала…
Па що беше Шарко добра коня,
на Марка си потихом говори:
- Вала тебе, Марко господарю,
що че праиш ти сега без сила?
Яй д`идеме горе у планина,
да найдеме Вида самодива,
самодива тебе посестрима,
ега може тебе да помогне,
да те дои нойна мила майкя,
да те дои като едно време,
ега може сила да одимаш,
да се бориш със добри юнаци
и на Бога, Марко, да завалиш,
и със него сили да не мериш -
Бог ни създал и он че ни земе.
Послуша го Марко добър юнак,
та се качи Шарку на рамена,
одили са три дньи и три ночи,
додек стигна висока планина
и найдоя Вида самодива,
дека седи, косата си чешля:
- Бог помага, Видо посестримо!
- Дал Бог добро, Марко побратиме.
- Тука ли е, Видо, стара майкя,
тебе майкя, мене помайчима?
- Тука, Марко, у одаи седи,
та си вари билье итрениче,
да ми дава, сили да ми стега…
Тамън това Вида издумала,
излезнала една стара Дива -
ка я виде Марко Прилепчанин,
ка я виде, рука ю целива.
Проговара тая стара дива:
- Вала тебе, Марко, посинчиме,
кажи, Марко, що при мене идеш?
Еве стана триесе години,
отка тебе, посинчиме, дои,
ни си дошъл, ни абер си сторил!
Дали сега у неволя падна,
та при мене, посинчиме, дойде?
Сълзи роньи Марко и говори:
- Вала тебе, Диво помайчимо,
я разлюти Бога на небето,
дека можем с него да се борим,
дека можем нему да надвием,
че съм язи юнак над юнаци,
над юнаци, от юначко племе -
стари баща кральо Вълкашина,
мили уйкя Момчил добър юнак…
Господ това наистина зема,
Та ми прибра юначката сила
и сега съм млогу ослабело,
едва дойде тебе до дворове -
що съм одил за саат и за два,
що съм рипал реки и долове,
сега с Шарка три дена одиме,
се одиме, равен друм тражиме...
Отговара тая стара Дива:
- Мили Марко, мили посинчиме,
и на Вида мили побратиме,
я съм стара- вече сили немам,
ни па имам от юначко млеко -
еве стана три години време,
откикто съм, Марко, прегорела,
та не можем я да те подоим,
ала все що можем, синко, че направим -
че те купим у дива силина,
че те раньим с билье самодивско,
ега може нещо да напраим,
ега може сила да ти върнем,
ега може сила да ти дадем,
малку сила и повече итрост,
та със итрост, Марко, да надвиваш.
Па заседе Марко Прилепчанин,
та си седе три месеца време -
а що беше дива помайчима,
ката дзаран Марка е купала,
ката дзаран със дива силина,
ката вечер с билье самодивско,
ем купала, ем па го раньила,
та на Марко сила повърнала -
малку сила и повече итрост…
Ка се върна Марко у Прилепа,
нели си му име останало,
дека си е юнак над юнаци,
та не смея с него да се бора…
Ако дойде некой силен юнак,
него Марко със итрост надвива…
Тека Марку име останало,
тека нему слава останало,
да се слави и да се прослави,
да се пое и да се казуе,
дека Марко юнак над юнаци,
дека Марку равен юнак нема…

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.12.2005
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. І. Юнашки песни. Съст. Иван Бурин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. І. Юнашки песни. Съст. Иван Бурин. София, 1961.