* * *

Залюбила друг в отсъствието на мъжа си

Ей, Паволе, Паволе юначе,
от Паволо по-юнак ми нема,
а от либе по-итро ми нема.
Она кучка с другога оди,
скурвила се е с Донкоте комшия.
Майкя знае, а Павол не знае.
Па говяла Павловата майкя
малко-млого - три године време,
говяла е, та му не казуе.
Па нали е юнак, та се сети,
па на майкя потийо говори:
- Леле, мале, леле, стара мале,
що говееш, та ми не казуеш
малко-млого - три године време?
Дал говееш тебе на старости,
ил говееш мене на юнашество,
ил говееш на пръвньо ми либе?
А майкя му потийом говори:
- Леле, сине, Паволе юначе,
що чем, сине, с уста да ти кажем,
по-арно е с очи да си видиш,
како прави твое пръвньо либе.
Я запраи, сине, я запраи,
я запраи, сине, три радости -
една радос сина си зажени,
друга радос плетиво запраи,
трета радос кръщанье запраи,
та покани наокол дунята
и покани сво равно Граово,
и покани редом по селото,
и покани родно и неродно,
сал' не кани Донкоте комшия,
тъгай, сине, ти че да познаеш
какво прави твое пръвньо либе...
Послуша си нему стара майкя,
па запран тамън три радости,
та покани наокол дунята
и покани све равно Граово,
и покани све редом по селото,
и покани родно и неродно,
сал не кани Донкоте комшия.
Що покани, све му надойдоа,
само нема Донкоте комшия.
А що беще неговото либе,
по двор оди, дребни сълзи рони,
сълзи рони, бели пръсти троши.
Согледа го неговото либе,
согледа го Павле, добър юнак,
па на либе потийо говори:
- Таком Бога, мое пръвньо либе,
запраил съм тамън три радости,
а ти, либе, дребни сълзи рониш,
сълзи рониш, бели пръсти трошиш!
А она му потийо говори:
- Пусти били твои три радости,
ексиг било твоето богаство,
що покани наокол дунята
и покани све равно Граово,
и покани редом по селото,
и покани родно и неродно,
що не кани Донкоте комшия,
що куче се намира и за зло, и за добро?
А Павле ю потийо говори:
- Таком Бога, Павловице млада,
таком Бога, мое пръвньо либе,
у радости съм него забоварил;
айде иди тизе него кани,
ал премени наше машко дете,
та го води другар да ти биде.
А она му потийом говори:
- Чуеш мене, Паволе юначе,
наше дете млого е убаво,
от некого очи че заване...
Тръчейком е баница точила
тръчейком е колачи праила;
че да иде вечер да го кани,
и на дзаран заедно че дойда.
Че си ида и се усмивкая.
Сичките гледали како са праили.
Уяди се Павол, разлюти се,
та си вана неговото либе,
намаза я лоя и катрана,
запали я от русата глава,
та горила три дни и три ночи,
и народо се са си гледали,
че виновън човек така се наказва.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.05.2010
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010