* * *

Майка изгубила сина си и го дири

- Караш ме, мале, биеш ме,
и ме навънка изпъдаш!
Мале ле, мила майчо ле,
многото ми си чакала,
още ме малко почакай,
доде петлите попеят,
попеят и да повторят.
Ще стана, мале, ще пода
дору ми, мале, в крайнина,
дето пилците отодат,
пилците ластовиците.
Мале ле, мила майчо ле,
кога чуждинче загине,
на чужда земя незнайна,
чуждите върли майчици
за душа раздават ли му,
жалеят ли го, болеят?
- Не го жалеят, болеят,
ни му за душа раздават.
- Мале ле, мила майчо ле,
устата ще те заболят
от пътниците питане,
очите ще те заболят
от друмищата гледане.
Той стана Стоян та тръгна,
дору в крайнина отиде,
на краят тиха Дунава.
Майка му на път стоеше,
та пътищата гледаше
и пътниците питаше:
- Пътници, вие друмници,
пътници, да не видяхте
моегук сина Стояна?
- Бабо ле, стара старейко,
не го, бабо ле, видяхме.
По-подир идат жераве,
и тях, бабо ле, попитай.
И тя жерави питаше:
- Жераве, вие бураве,
като високо хвъркате,
та на широко гледате,
жераве, да не видяхте,
моетук сина Стояна?
- Бабо ле, стара старейко,
Стояновата майчице,
та видяхме го, видяхме,
ала е много далече -
накрай тихо бяла Дунава
лежеше, душа береше,
чер морски пясък постеля,
бял морски камен възглавье,
черен го гарван чакаше,
в уста вода носеше,
да му душата излезе,
да му очите изкълве.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.11.2007
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007-2010