* * *

Лютица Богдан

Седнал ми й Богдан, Богдане,
да яде Богдан, да пие
с неговата стара майчица.
Стара му майка диван стоеше,
стъклена чаша държеше,
ройно му вино залива,
Богдан си чаша изпива
и се под мустак подсмива.
Неговата стара майчица,
тя си на Богдан думаше:
- Богдане, сино Богдане,
като си чашка изпиваш,
що се под мустак подсмиваш?
Дали се, Богдане, присмиваш
на мойта стара старина,
на мойте стари кокали,
на мойте млого години?
Богдан мами си думаше:
- Аз не се, мамо, присмивам
на твойта стара старина,
на твойте стари кокали
и на твойте млого години!
Азе ми на умо дошло
за едно време, за кака -
аз имах сестра Маринка,
нея гя Рабин поиска,
Рабин ми млада войвода,
вървя се, мамо, иска гя
година и половина,
а ти гя, мамо, не даде,
пък тя му, мамо, пристана.
Аз бях, мамо, мъничък,
мъничък, мамо, триннишен,
азе ме, мамо, налиташе
пеленки да си поритна,
поюва да си покъсам,
на конче да се преметна,
на пътя да ги достигна,
двамата да ги заколя!
Че пък си, мамо, примислих,
че от хората й срамота,
от Господа грехота.
Сега съм станал, мале мо,
на седем годин юначе,
сега се каня да ида,
да ида, да ги обидя,
обидя, да ги навидя -
как мамо, пригичиняват
във тези гладни години,
на тези тежки давнини.
Неговта стара майчица,
млого се, кардаш, зарадва,
тя му кончето извела,
със бял го ориз назоби,
с ройно го вино напои
и му кончето оседла,
сини го юзди оюзда.
Богдан се на конче преметна
и си кончето посбута,
конче му фръкна, подфръкна,
девет си гори префръкна,
девет ми води студени,
до Рабинско село стигнало.
Нае си дълги сокаци
из тез Рабински улици
и си сред село послезе,
сред село на бяла чешма.
Че там си Богдан завари
една ми млада девойка,
една ми млада невяста.
Богдан невести думаше:
- Невясто, и ти, девойке,
нещичко ще ви попитам -
мо, къде стои Рабина,
Рабин ми, млада войвода,
и къде му са къщята?
Невяста дума Богдану:
- Момченце младо, незнайно,
ти фани тука нагоре
из тез Рабински улици,
из тези тесни сокаци -
къщята му са чардаклии,
портите му са тучени,
дворите му са калдаръм.
Той фана тука нагоре
из тез Рабински улици,
из тези тесни сокаци,
до Рабинови порти достигна.
Той си на порти похлопа,
Маринка му порти отвори
и го във двори уведе.
Богдан Маринки думаше:
- Невясто млада, Рабинова,
мо, къдя й Рабин войвода?
Марина дума Богдану:
- Постой, юначе, почакай,
бе, той на лова отиде
със триста млади юнака,
със три зелени байрака.
Богдан от конче послезе,
тя му кончето поела
и му кончето вързала,
в темни го изби увела.
Яли са, кардаш, пили са
три дни ми и три вечера,
трийсе мери вино изпили,
петнайсе върла ракия -
не можла да го опие.
Тя си навънка излезе,
пиенски билки да търси,
билки ми, върла татула.
Като навънка излезе,
циганки черни, дрипави,
тий си на порти хлопаха.
Маринка им порти отвори
и на циганки думаше:
- Циганки черни, дрипави,
нямате ли билки за продан,
билки ми, върла татула?
Циганки черни, дрипави,
една в дисаги търсеше,
друга си в пазва бъркаше,
та са й билки отдали,
билки ми, върла татула.
Тя си при Богдан отиде,
аче си Богдан упоила
с една ми чаша, бре, вино,
една ми върла ракия.
Богдан го съня прекоси,
че легна Богдан, че заспа.
Маринка, млада невяста,
тя си Богдана оковала -
тежки букаи на крака,
ситни синджири на шия
и тънина коприна на ръце,
и си навънка излезе.
И се Рабин зададе
със триста млади юнака,
със три зелени байрака.
Маринка Рабин посрещна,
женско й сърце нетрайно -
искаше да се похвали
и си на Рабин думаше:
- Рабине, млада войводо,
ти като ходиш, Рабине,
със триста млади юнака,
със три зелени байрака,
каква си лова улови?
Я ела, холан, погледай
във наште изби дълбоки
каква съм лова уловила -
най-баш юнак на света!
Рабин си в изби привлезе
и там си Богдан намери
и го с крака поритна.
Богдан се люто постресна,
тежки букаи потроши,
ситни синджири покъса,
ах, тънина коприна не можа -
колко се Богдан опъва,
коприна в ръце потъва...
Рабин иска за го коли,
я Богдан му се моли:
- Рабине, млада войвода,
не ме тукачка заклавай,
да не ти кървя избите!
Най ме, Рабине, изведи
сред твойте равни дворове,
там ми главата отрежи!
Рабин си Богдан послуша,
аче си Богдан изведе
сред негови равни дворове.
Рабин иска да го коли,
я Богдан пак му се моли:
- Рабине, млада войвода,
не ме тукачка заклавай,
да не ти кървя дворите,
да не ти изплаша децата!
Най ме, Рабине, изведи
там долу, холан, в полето,
в полето къмто морето -
там ми главата отрежи,
там ми душата отвземи
като ми агне гергьовско,
като ми пиле петровско!
Че пак го Рабин послуша,
аче си Богдан поведе
със триста млади юнака,
със три зелени байрака,
а че го Рабин заведе
там долу, холан, в полето,
в полето къмто морето,
на зелената морава.
Рабин иска да го коли,
я Богдан пак му се моли:
- Рабине, млада войвода,
млого се, холан, бре, молих,
все ми риджата, бре, мина,
пак ще се малко помоля,
дано ми риджа, бе, мине -
дясна ми ръка отвържи,
очите да си поумия,
на Бога да се помоля,
джилетка да си, бе, хвърля,
да ги, Рабине, проводя
на сестриното си момченце,
да ги, Рабине, то носи,
вуйчо и да поменува!
Че пак се Рабин излъга,
че му ръката отвърза -
той си очите поуми,
и се на Бога помоли,
и си в джилетка посегна,
в джилетка, кардаш, в джобчето,
бяла махрама да извади,
очите да си обърше.
Не извади бяла махрама,
най извади тънина сабя,
на девет ката навита.
Аче си Богдан подскочи,
малко си назад отстъпи,
че се наляво завъртя -
дур се надясно обърне,
коджа лешове паднаха
от Рабинова дружина.
Самичък Рабин остана,
сега се Рабин молеше:
- Богдане, младо юначе,
ти се млого, бе, моли,
и ти риджата, бе, мина,
и аз ще се малко помоля,
дано ми риджа, бе, мине.
Двете ми ръце отрежи,
двете ми очи извади,
садя ме с душа остави,
да ходя, да се наказвам,
със тебе да се приказвам,
дето със тебе съгреших,
грехове да си изплащам!
Богдан му нищо не рече,
той си Рабина обърна,
че си Рабина дереше
от раменете до лактите -
той му джилетка кроеше;
от коленете до петите -
диш калуни дереше,
със алени гайтани!
И му оглеалце подаде,
и на Рабина думаше:
- Я виж, сега, виж, бе, Рабине,
мяза ли ти таз премяна?
И пак му главата отряза,
и гя на конче той тури,
на конче във дисагите.
В Рабинско село отиде,
до Рабинови двори стигна,
че се на порти той поспря,
поспря, та си послуша.
Маринка хоро играе
със трийсе млаи девойки,
със трийсе млади робинки,
и на робинки думаше:
- Играйте, играй, робинки,
за Богданово прощене
и за Рабиново, мо, здраве!
Богдан го гнява догневя,
той си портите поритна,
порти си в двори паднаха,
с дясна си ръка посегна,
Маринки глава откъсна,
и гя на конче той тури,
на конче във дисагите.
Неговата стара майчица,
отдалек го й срещнала,
тя му кончето поела,
поела, да го й развела.
Богдан мами си думаше:
- Мале мо, стара майчо льо,
кога ми конче разхождаш,
в дисаги да не поглеждаш,
сакън, гласец да не издигаш,
че ти главата отрязвам!
Неговата стара майчица,
като му кончето водеше,
тя във дисаги погледна,
че във дисаги видяла
Маринкина глава и Рабинова -
не смей гласец да издигне,
не смей да си заплаче!...

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010
Български фолклорни мотиви. Т. ІII. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009