* * *

Дружина носи ранен войвода

Стояне, млада войвода!
Раснал е Стоян, пораснал,
че стана Стоян войвода
на седемдесе юнака,
на седемдесе и седем.
Ходиха, како ходиха
из тая гора зелена,
из тая Стара планина -
един ми делник-понеделник
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ви вази, юнаци,
вяра и клетва да сторим,
който са болен разболей,
поредом ще го гледаме,
на ръце ще го носиме,
както го й мама носила
девет месеца на сърце
и три години на ръце.
Ходиха къде ходиха,
вземаха какво вземаха,
Стоян дружина думаше:
- Мене ми вече додея
млада войвода да бъда,
хайде байрак да забием:
който байрака прескочи,
той ще ни стане войвода.
Че си байрака забиха:
никой са, холам, не нае,
байрака да си прескочи -
Стоян байрака прескочи
и пак им стана войвода.
Задигна Стоян байрака,
че си дружина поведе
из тази Стара планина,
из тез дълбоки долове.
Че ги Стоян заведе
на Хайдушката равнина.
Всички хайдути заспаха,
само ми Стоян не легна:
клета го глава заболя,
люта го треска утресе.
Че ми се Стоян разболял,
разболя, легна да лежи.
Дружина дума Стоени:
- Стоене, млада войвода,
вчера байрака прескочи,
днеска са болен разболя,
разболя, легна да лежиш.
Че го на ръце дигнаха
като агънце гергьовско,
като пиленце петровско.
Носиха, що го носиха,
нийде си обир не стана -
гладни и жадни тръгнаха.
Дружина дума на Иван:
- Иване, братко Иване,
ний ще ти брата оставим
във тази Стара планина,
под това дърво високо,
под този бистър кладенец.
Иван дружина думаше:
- Ой ми ви вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
вий сте го много носили,
още го малко носете
до Карнобатска кория.
Там си, дружина, имаме
бащини нивя големи
с хубава жълта пшеница,
сред нива дърво високо -
там ще го ние оставим;
ще дойде време за жътва,
Стояна ще си намерят,
Стояна ще си приберат.
Там си Стояна оставиха.
Цяла дружина плачеше:
- Прости ни, прости, Стояне,
дето са клетва заклехме,
заклехме, не изпълнихме.
Стон си нищо не рече,
най си ги жално погледна:
- Да ви й простено, дружина!
Ходете, къде ходите,
и за мен дружина мислите.
Минало малко, не много,
дойдоха нива да женат
неговта стара майчица,
неговта мила сестрица.
Жънаха, какво жънаха,
седнаха да си починат.
Стоян си с ръка помаха.
Отде я видя майка му
и си на Станка думаше:
- Станчице, мила мамина,
ази си ръка съгледах,
на батя ти мъри Стояна.
Ти имаш сърце юнашко,
като батя си Стояна,
една ва й майка родила,
една ва й майка ранила:
запаши сабя френгия,
задигни пушка бойлия,
че иди, мама, да видиш
на кого е тази ръчица -
дали й на батя ти Стояна,
или е ръка хайдушка.
А че си Станка отиде.
Не било ръка хайдушка,
най-било брат й Стоянчо.
Станка на Стоян думаше:
- Батьо льо, бате Стояне,
що лежиш, бате, сред нива?
Стоян на Станка думаше:
- Я иди, сестро Станчице,
я иди кажи на мама,
да дойде да ма вземете,
у дома да ма зансете,
във наште изби дълбоки,
да си ма там поцерите,
поцерите, сестро, изцерите.
Станчица дума Стоени:
- Защо ти й мама, бре бате,
като съм ази при тебе?
Че си го Станка вземала,
в изби дълбоки го скрила,
с овче го й мляко поила,
с агънца тлъсти хранила.
Лежал е Стоян, що болял,
цели ми девет години.
На десетата Стоян оздравя.
Тогаз на майка си продума:
- Мале мо, стара майчице,
я стани, мамо, я дай ми
моята пушка бойлия
и острата сабя френгия,
че във Балкана да ида
при мойта вярна дружина!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.05.2010
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010
Български фолклорни мотиви. Т. IV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010