* * *

Болен Дойчин и Чер арапин

Болен си Дойчин лежеше,
на девет педи постеля,
цели ми девет години.
А невестата му думаше:
- Дойчине, болен стопане,
като ми лежиш, та болиш
и Арапи хабер проваждат:
"Де ми е Дойчин - не дойде?"
- Невесто мой хубава,
като ми хабер проваждат,
кончето, дудум, гледаш ли,
хубаво тимар чиниш ли -
с ройно го вино поиш ли,
с бяла пченица зобиш ли,
кончето, дудум, играй ли
като на прежното време,
'гато Арапите бастисах?
Поди ми, кончето изведи,
та го на врата доведи,
да си го Дойчин погледа
като напрежно ли е време...
Тя му кончето изведе,
та го на вратата заведе -
кончето ясно поцвили,
болен си Дойчин провикна
от девет педи постеля:
- Стани ми, стани, Дойчине,
Дойчине, болен стопане,
снощи съм чуло, разбрало -
Арапи хабер пратили:
"Где ми е Дойчин - не дойде?"
- Невесто, дудум, хубава,
поди, ми кончето заведи
на побратимчето налбанта -
кончето да ми подкове
с девет оки подкови
и деветстотин гвоздове
за триста черни грошове,
ил юнашка вересия.
Тя му кончето заведе
през Алипаши чаршия
на побратимчето налбант.
Кончето, холам, играеше
каквото агне гергьовско.
Пък селяни ми се събрали
събрали и се сгледали:
- Дали ми Дойчин загина,
та му кончето изведе,
кончето да му продава?
Който му купи кончето -
той ще му вземе и булчето!
Тя му кончето заведе
на побратимчето налбанта:
- Много ти здраве проводи
Дойчин ми грозно, омразно -
кончето да му подковеш
с девет оки подкови
и деветстотин гвоздове
за триста черни грошове,
ил юнашка вересия!
Той си я в очи погледна
и една дума продума:
- Не ща ти триста грошове,
аз ти кончето ковавам
за твоето бело лице -
девет години станало,
та го вятър не й повяло,
и слънце не й го огряло!
Тя си се назад повърна
и дребни слъзи порони
като ми роса във трева.
А пък Дойчин си я попита:
- Невясто, дудум, хубава,
мъненка, душе, тъненка,
що рониш дребни слъзи
от твойте бели страни -
като роса във трева?
Оти ми кончето не кова?
- Той ти кончето ковава
за моето бело лице,
девет годишно стояло,
вятър не го е повяло,
и слънце не го е огряло...
Дойчин си зъби скрептеше
и от постелята хрипкаше:
- Невесто, дудум, хубава,
нека ми кончето не кове -
поди ми, кончето заведи
в моите тъмни яхъри,
та ми кончето оседлай,
тури му вехтото седло,
стегни му девет колани,
извади ми и мален топуз,
мален ми - девет оки,
и мойка сабя мъненка,
мъненка - девет педи,
дето ми в черна земля лежала,
лежала, кир не хванала,
на ер-каши ги закачи;
та че ми кончето доведи,
на бинек-таши заведи.
Тя му кончето оседла
и му сабята извади,
та ги на ер-каши закачи;
че му кончето заведе,
Дойчин му се качеваше,
тя му кончето държеше,
още го люто кълнеше:
- Да даде, Господ, конче ле,
Болен Дойчин заведи,
Черен Арапин донеси!
Като се Дойчин покачи
на изингии позлатени,
та че я вярно попита:
- Невесто, дудум, хубава,
имаш ли платно ленено,
девет години белено,
на чемшир стан изтъкано,
в чемшир сандък държано -
снагата да си завия,
деветгодишна боляла,
на девет педи постеля,
лежала да не нагнила,
да я вятър не повее,
да я слънце не огрее?!...
И тя му платно изнесе,
та люта си снага зави.
- Ставай си с Богом, невесто!
- Иди си с Богом, стопане!
Конче ле, ще ти заръчам -
да не си, конче, играло,
дано Дойчина убият,
Черен Арапин да дойде!
Тръгна ми Дойчин на пътят;
като ми в пътят отива,
в ръка си топуз хвърляше,
кончето, холам, не играе...
Той си го върло попита:
- Конче ле, като мило братче,
оти ми, конче, не играеш
като на прежното време,
'гато Арапите бастисах?
Моята млада невеста
дали ти тимар не чини,
или те, конче, не зоби,
или те с винце не пои?!...
- Дойчине, болен стопане,
хубаво ми тимар чинеше,
денем и по дваж, и по триж -
с ройно ме вино поеше,
колкото мога да пия,
с бяла пченица зобеше
и тебе люто кълнеше
и на мене заръчаше:
"Да даде Господ, конче ле,
Болен Дойчин занеси,
Черен Арапин донеси!"
- Конче ле, като мило братче,
белки ми е майка и татко,
бир да ме е лйто кълнала,
белки ми е цицка давала!...
Ела ме, конче, послушай,
та ми, конче, поиграй
като на прежното време,
'гато Арапите бастисах!
И кончето ясно поцвили,
и девет боя подскочи -
и девет лакти прескочи.
Като се Дойчин изправи
на изингии позлатени,
та че се ясно провикна;
'га си топузите подхвърли -
девет сахата отива,
та че го с кончето стигаше,
та го с ръка хваташе...
Отгде го видя Арапин,
той си кончето извади,
черна ми коня Арапска,
та че ми Дойчина напиня -
хукна ми Дойчин да бяга...
Той го Арапчето застигна,
та с малян топуз го засука,
засука да го удари,
да удари Болен Дойчина;
кончето на колена клекна -
мален го топуз надхвърли...
Като се Дойчин повърна,
с бързо го конче надскокна,
че се изясно провикна,
с мален го топуз удари,
та че го от кончето повали;
извади и сабя мъненка,
(мъненка), дванадесет педи,
та че му люта глава отряза,
черна ми глава Арапска,
та че я на кончето закачи.
Сама ми глава не стои -
ялахи й денкът закачи -
седемдесет и пет оки бял камен.
Та че се назад повърна,
че при налбантчето отиде:
- Побратимче ле, мой налбантче,
нели ти, побратимче, не заръчах
кончето да ми подковеш
със девет оки подкови
и деветстотин гвоздове
за триста черни грошове
на юнашка вересия?!...
Ти ми кончето коваваш
за булското ми бяло лице!...
Като от кончето посегна,
с ръка му главата откъсна,
че я на конят закачи,
с Арапска денк ги направи...
Та че се назад повърна,
та при невестата отиде -
и ней глава отряза.
Та че ми Дойчин забегна
по Влашка земя, Богданска...

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.09.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІII. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2011