* * *

Болен Дойчин и Чер арапин

Разболял ми се е млад Първан
от тежка болест безцярна.
Лежал ми й девет години,
изгноил девет постелки,
девет пъстри възглавници
и девет китни губери.
Служила му, гледала го
негова мила сестра,
мила сестра тънка Неда,
колко е него тя гледала,
толкова му и добра коня.
Никога Неди не дотегна
млад Първана да си гледа,
за лек билки да му търси.
Де къде ходи, все весела,
де що прави, все пее.
Долу ми, долу под село
росно се слало ливадье,
сред ливадье се издигал
зиме-лете зелен явор -
с върше си облаци стигал,
с клони си убрат закривал.
Под явора ми е кондисал
черен грозен Арапин.
Разпрял ми е там зелен чадър,
до чадъра ален байряк.
Голям залъм на село струвал -
всяка вечер в тайно време
по девет пещи искал хлеба,
по девет крави ялови
и по една малка мома,
малка мома непозната.
Всяка сутрин на ранина
искал жена мъжетница,
а за пладне млада вдовица.
Всички е къщи редом редил -
дошло реда до тънка Неда.
Тънка Неда кат' зачула,
кат' зачула таз зла дума,
по двори си тя ходила,
тънък си кръстец кършила,
чупила си бели ръце
и ронила дребни сълзи.
Кат' съгледал болен Първан
сестра си горко да плаче,
тихом си я той попитал:
- Ой те тебе, мила сестро,
ето ме девет години,
откак ме ти болен гледаш -
никога те жална не видех,
защо сега из двор ходиш,
тънък си кръстец ти кършиш,
бели си ръце чупиш
и си дребни сълзи рониш?
Дали ти, сестро, дотегна
мене болен да си гледаш?
Че отговаря тънка Неда:
- Ой те тебе, мили братко,
не ми е, братко, дотегнало
тебе болен да си гледам,
ни тебе, ни добра ти коня.
Най ти се моля, мил братко,
издигни си черни очи,
та погледни татък долу,
долу ми в росно ливадье,
де си зелен чадър стои
и до него ален байряк.
Там кондисал Чер арапин,
залъм струва на все село -
всяка вечер в тайно време
по девет пещи хляб иска,
по девет крави ялови
и по една малка мома,
малка мома непозната,
непозната, мъж не знала.
Всяка сутрин на ранина
иска жена мъжетница,
а на пладне млада вдовица.
Всичко е село той изредил,
дошло е реда и до мене;
днеска ми е хабер пратил
за довечер да му ида!
Че отговаря болен Първан:
- Ой те тебе, мила сестро,
хубаво коня гледа ли ми,
зоби ли го, пои ли го,
чесан ли е, къпан ли е,
както беше той научен;
бяга ли ми, както бягаше,
скача ли, както скачаше,
все тъй ли пак ми играй?!
Че отговаря тънка Неда:
- Ой те тебе, мили братко,
за коня си нямай грижа -
хубаво съм го гледала,
всеки ден съм го къпала,
по дваж в ден съм го чесала,
зобила съм го, поила
все с отбор зърно посявано,
все с бистра вода изворна.
Че й Първан омилно дума:
- Иди ми конче извади,
скоричко го ти заведи
побратиму налбантину.
Много му здраве от мене,
нека ми конче подкове
с трийсет оки подкови
за триста кара-грошове
на юнашка вересия -
кога се вратя, ще му платя,
ще му платя двойно и тройно!
Отишла ми е тънка Неда,
тънка Неда, жална Неда
в дълбоки тъмни яхъри,
извела му е добра коня.
Водом си го тя водила
през тъмни ми там чаршии.
Кон му цвили, та играе,
с крака си калдърми кърти,
а с очи си звезди снемва...
Как го търговци видяха,
всеки си жално продума:
- Ах, горкия болен Първан,
умрял е вече, загинал е,
ето му и добра коня,
на мезат-пазар изваждат...
Вела го е Неда, завела
побратиму налбантину,
че му тихом тя думаше
- Ой те тебе, побратиме,
много ти здраве от Първана!
Кончето да му подковеш
с трийсет оки подкови
за триста кара-грошове
на юнашка вересия -
кога се врати, ще ти плати,
ще ти плати двойно и тройно!
Че й казва чер налбантин:
- Ой те тебе, тънка Недо,
не му конче аз ковавам
с трийсет оки подкови
за триста кара-грошове
на юнашка вересия,
най му кончето ковавам
за твоето бяло лице!
Неда се жално нажали,
по лице сълзи оброни,
че си се назад повърна,
назад си коня заведе
некован, нито каярен,
при Първана го заведе,
сълзи рони и му дума:
- Ой те тебе, мили братко,
твоят обичен побратим
не ще коня да ти кове
на юнашка вересия -
най ти коня той ковава
за моето бяло лице...
Че отговаря болен Първан:
- Ой те тебе, сестро Недо,
не се прот'ви побратиму,
недей плака, недей тъжи,
не си рони дребни сълзи,
най ми земни тънка сабя,
девет години ръждивела,
от ножница неизваждана,
че я занес побратиму,
побратиму ножарину -
да я умие, да я отрие,
и да я остро наостри
на точило, на гладило,
на юнашка вересия;
кат' се върна, ще му платя,
ще му платя двойно и тройно!
Че си грабна тънка Неда,
негова сабя френгия -
девет години ръждавела,
от ножница неизваждана.
Занесе я побратиму,
побратиму ножарину,
че му тихом дума дума:
- Ой те тебе, побратиме,
побратиме ножарино,
много здраве от Първана,
да му сабя ти умиеш,
да я умиеш, да я отриеш,
девет години немиена,
немиена, нетриена,
от ножница невадена,
и да я остро ти наточиш
на юнашка вересия;
кат' се врати, ще ти плати,
ще ти плати двойно и тройно!
Че отговаря клет ножарин:
- Ой те тебе, тънка Недо,
не му сабя аз умийвам,
ни умийвам, ни отрийвам,
девет години ръждавела,
от ножница неизваждана,
нито му я аз наострям
на юнашка вересия;
най му сабя аз умийвам,
умийвам я, отрийвам я
и я остро аз наострям
на точило, на гладило
за твоята тънка снага!
Жално се Неда нажали,
оброни дребни сълзи
по бяло лице румено,
че се назад тя повърна,
занесе сабя неумита,
неумита, неотрита,
занесла я е на Първана.
Пред Първана сълзи рони
и Първану жално дума:
- Побратима ти ножарина
не ти сабята отрива,
не отрива, не умива,
нито я остро наточва
на юнашка вересия -
най ти сабя той умива,
умива я, отрива я,
наостря я, наглажда я
на точило, на гладило
за моята тънка снага!...
Че отговаря болен Първан:
- Ой те тебе, мила сестро,
остани си клето сърце,
не си рони дребни сълзи,
не натяквай, нито кълни
драгите ми побратими -
може тази нощ са зле спали,
зле спали, зло сънували.
Не плачи, сестро, не тъжи,
дребни сълзи не рони!
Най земни китка ключове,
отвори пъстри сандъци,
извади ми триста лахтя,
триста лахтя тънко платно,
тънено платно ленено,
да си снагата обвия -
девет години боляла,
боляла, сестро, линяла...
Подай ми труфе юнашко
с делибашки самур калпак
и тънка сабя ръждива,
че ми кончето обседлай,
с девет го колани стегни,
обюздай го дор с две юзди,
на бинек-таш го подведи.
Затекла се е тънка Неда,
грабнала е китка ключове,
отворила е пъстри сандъци,
извадила е триста лахтя,
триста лахтя тънко платно,
че си Първан снага обви -
девет години боляла,
боляла снага, линяла.
Даде му труфе юнашко
с делибашки самур калпак
и тънка сабя ръждива.
Облече се той, натруфи,
запаса сабя ръждива,
девет години немита,
немита сабя, нетрита,
нито остро наострена.
Извади му и добра коня -
обседлана, обюздана,
с девет колана препасана
и с две юзди обюздана,
на бинек-таш го подведе
и Първану жално дума:
- Ой те тебе, мили братко,
страшно ми е, тръпки ме дигат,
че си дълго болен лежал
девет години на постелки,
и още ти е конче нековано,
и ти е сабя ръждива,
девет години неострена.
Че се спровикна болен Първан:
- Ой те тебе, мила сестро,
я ми подай злата чашка,
злата чашка от три литри,
напълни я пълна-равна,
с върла бистра преварейка,
подай ми я да я изпия -
тежка болест ще ме остави,
ще ми доде леко здраве,
кончето ще си подкова
с арапски жълти жълтици,
сабята ще си умия
с неговото черно кърве,
в черна му снага ще я отрия,
ще я наостря, загладя
на моите побратими
у белите гладки кости!
Затече се тънка Неда,
отвори медни долапи,
че извади злата чаша,
злата чаша от три литри,
напълни я пълно-равно
с върла бистра ракия,
и Първану я подаде.
Дигна я Първан, изпи я,
подкрепи си болно сърце,
че се ясно той спровикна:
- Ой те тебе, мила сестро,
я ми сега конче подай,
да си ида тамо долу
в зелено росно ливадье,
да попитам Чер арапа
какво иска за вечеря,
какво обича за сутрина
и какво желай за пладне!...
Неда му е конче подвела,
Първан се на конче метнал.
Фръкнало е конче кат' птица,
дигнало е димни прахове
кат' силни бурни вихрушки,
че си тропна болен Първан
в зелено росно ливадье,
че се ясно той спровикна:
- Ой те тебе, Арапино,
Арапино, черна чумо,
я ставай ти, посрещни ме
да те питам аз ида
какво искаш за вечеря,
какво обичаш за сутрин
и що желаеш за пладня?
Кат' го е зачул Чер арапин,
на крака скочи юнашки,
въздъхна си и си каза:
- Йоще ли си бил жив, клет Първане,
не си ли още умрял?
Че си коня той извадил,
обседлал го, обюздал го,
с девет го колани опасал
и с две го юзди обюздал.
Препасал си тънка сабя,
грабнал си тежък боздуган,
възседнал си врана коня,
че ми се ясно спровикнал:
- Ето ти, ида, болен Първане,
жълта бледна вощенице,
да ти обадя какво искам,
какво искам за вечеря,
какво обичам за сутрин
и що желая за пладня.
Искам, Първане, желая,
тази вечер жълта ти глава
на остър кол сред ливади;
за сутря бледна ти снага
на зелен явор да виси;
за пладня да съм стопан
на всичко ти имане;
а за вечер, а за вечер -
с тънка Неда на дюшеци!...
Спровикна се болен Първан,
от вика му поле заеча,
пръпнаха птички от дръве
и конче му страшно поцвили,
с крака земя ровеше,
до пояс ринеше трапища...
Отговори му Първан сърдито:
- Ой те тебе, анатемо,
не си нося глава за кол,
ни снага за зелен явор,
нямам имане за тебе,
не ти прилича да лежиш
с тънка Неда на дюшеци!
Най ти прилича, грознико,
глава ти бостан да пази,
снага ти на явор да виси,
да я кълват черни врани!...
Готов ли си, песи сине,
ако не си - приготви се!
Видя-щем сега що искаш
и какво ти се пада!
Разсърдени два юнака
кипнаха им в силни снаги,
в силни снаги люти сърца,
люти ми сърца юнашки.
Впуснаха коне хранени,
хранени коне юначни,
и двата люти, огнени.
Развъртяха ги на кушия,
кушия дълга и широка
по се росно там ливадье,
че ги на бой те извиха,
на бой страшен, та кръвнишки.
Зазвънтяха тънки саби,
зацвилиха добри коне -
саби трещят, поле ечи,
коне реват, доле ехти!
Били се те, що се били,
малко ми време, не много,
тъкмо ми три дни и три нощи,
не можели да се надвият,
ни кръвнина там да свалят...
Че се назад повърнали.
Арап, люто разгневен,
ясно си се спровикна:
- Ой ми те, болен Първане,
чакай, гявура сабя не сече,
него го боздуган бие!
Че се изстъпа на зенгии,
на зенгии позлатени,
че замахна силно, хвърли
тежък ми стален боздуган
от седемдесет оки тежина.
Право мери, криво удари.
Първана конче бе умно,
падна ниско, поколеничи,
боздуган мина, замина...
Скочи конче пак на крака,
че си ясно то поцвили,
цвилом си Първану говори:
- Ой те тебе, Първане,
Първане, мили стопане,
гледай добре, ниско мери,
че и арапско конче хитро,
да някак не излъже!
Че се изстъпна болен Първан
на зенгии посребрени,
че замахна силно, хвърли
тежък си нелек боздуган -
тъкмо деветесет оки.
Криво мери, право удари
Арапина в черни гърди.
Падна Арап, душа даде,
кон му цвилна, та побягна
по все росно там ливадье,
че се впусна болен Първан,
извади си тънка сабя -
Арапу глава отряза,
отпред я седло покачи,
а черна му грозна снага
на зелен явор повеси,
че се ясно спровикна:
- Ой ви вази, черни врани,
черни врани, сиви орли,
сбирайте се от вси страни,
от вси гори там високи,
и от все поле широко -
тлъст ви курбан аз днес сложих,
яжте вий и благувайте,
и Първана поменувайте.
Че завърна добра коня,
добря коня дорияна,
та се впусна след арапска,
след арапска черна врана.
Кат' го стигна, и замахна,
с боздуган го в плещи удари,
кон изрева, покол'ничи,
по вси ноздри сълзи оброни
и се смири като агне...
Че го хвана болен Първан
за прескъпа злата юзда,
поведе го, заведе го
под клонат ми зелен явор.
Че си влезе в ален чадър,
та извади тежко имане -
бяло сребро със сакули,
жълто злато със дисаги.
Че нат'вари арапова,
арапова врана коня
колкот може той да носи.
Отпред му на седло покачи -
от една страна боздуган,
а от друга - арапска глава.
Че го Първан покара,
прекара го през Солун града,
Солуна града голяма.
Та ми се спрял болен Първан
сред Солуна, сред чаршия,
сред чаршия, сред налбантска,
че се ясно той спровикна:
- Ой те тебе, побратиме,
побратиме, налбантино,
ела, ела да ти платя,
защото ми коня кова
с трийсет оки подкови,
за триста кара-грошове
на юнашка вересия -
за Недина тънка снага!
Налбанта го е треска втресла.
Да си бяга, не си убягва,
да се крие - не се укрийва,
най си излезе пред Първана,
отдалеч му поклон струва,
отблизо го милно моли...
Първан му поклон не гледа,
нито си му молба слуша,
най си извади тънка сабя -
първо му глава отряза,
отпред я седло покачи,
после му снага насече
на дребни ситни късове
и я по стрехи накачи,
всеки като мине, да гледа,
за помен нещо да види,
да види и дълго да помни
кога се е чер налбантин
с добър юнак подигравал,
и с него се шега шегувал...
И си коня пак разяри
по солунски там калдаръми.
Кон му рипка, та играе,
с крака си калдаръм кърти,
с очи си звезди снемва,
с дъха си комини сваля.
Че полетя болен Първан,
вихро се, димно, понесе
през Солун града голяма
кат' бурна страшна стихия,
че си отиде, отиде
в ножарска тъмна чаршия
и се ясно там спровикна:
- Ой те тебе, побратиме,
побратиме ножарино,
излез скоро, та се не май,
ела ми тука да ти платя,
задето ми сабя уми,
от давнешни ръжди отри,
остри я, братко, и наостри
на точило, на гладило,
на юнашка вересия -
за Недино бяло лице!...
Ножара го е люто втресло,
безнадеждна му е смърт дошла.
С комшии се той простил,
че пред Първана излязъл,
отдалеч му поклон струва,
отблизо го жално моли.
Поклони Първан не гледа,
нито му той молби слуша,
най си изтегли тънка сабя,
клета му глава отряза,
отпред я седло покачи,
с налбантска я денк направи.
И нему снага насече
на дребни ситни късове,
вред по ножарска чаршия
по стрехи си ги накичи -
всички ножари да гледат,
страшен помен да помнят
как се е с юнак шегувал,
как се е той на присмех вземал...
Че си съигра добра коня,
добра коня дорияна,
и напреде му арапова,
с тежко имане натварен,
като силна буря полетя.
Като си го е съгледала
негова мила сестра,
мила сестра тънка Неда,
бързом си се е тя затекла,
чемшир му порти отворила,
впусна се, коня прегърна,
по челото го тя целува,
по челото и по къдра грива,
и си коню дума дума:
- Конче ле, мило мое братче,
добре дошло живо-здраво!
Халал да ти е зобта ми,
дето съм те аз зобила,
зобила, конче, поила
с отбор зърно пресеяно,
с бистра вода изворова,
и дето съм те гледала
по дваж в ден мила, къпала
тъкмо ми девет години -
гривата ще ти позлатя,
краката ти ще посребря!
Че се спровикна болен Първан:
- Ой те тебе, мила сестро,
я се, сестро, ти запретни,
че стваряй тежко имане,
тежко имане арапско -
все бяло сребро и жълто злато,
че пълни пъстри сандъци,
наривай медни долапи.
Че се е Неда запретнала,
стварила тежко имане,
тежко ми имане арапско;
напълни пъстри сандъци,
нарина медни долапи.
Извади ми тънка сабя,
че изостри до три кола,
до три кола дъбови,
че си заби до три глави,
клети глави побратимски -
на ножаря и на налбанта;
постави ги над чемшир порти,
и им дума той думаше:
- Ой ви вази, побратими,
гледайте тук отвисоко,
обаждайте нашироко,
на вси ми рода налбантска,
и на вси рода ножарска -
как се почита побратимство,
как ми се кон подковава,
и как ми се сабя точи -
за Недина тънка снага,
и за нейно бяло лице!
А трети кол с арапова,
с арапова буйна глава
сред равно дворе той заби
и на глава си думаше:
- Ой те тебе, Арапино,
както щеше, не сполучи -
тази вечер да си стопан
на всичко ми имане!
Най ти се случи, Арапе,
сред двори ми на остър кол
клета ти глава да стърчи!
Нека сега тя приказва
на вси луди самоволни -
как се взема мойто имане,
и как се спи с тънка Неда,
с тънка Неда на дюшеци!
Че се обърна болен Първан
към сестра си тънка Неда,
че й дума той думаше:
- Ой те тебе, мила сестро,
я иди, сестро, отвори
горни ми стаи големи,
големи стаи светливи,
та ми меко там постели.
Отишла ми е тънка Неда,
отворила горни стаи,
горни ми стаи светливи,
че му е меко тя послала
червени китни губери;
по-меко му е подложила
перяни пъстри възглавници,
все със лебедови пухове.
Че ми седнал болен Първан
като чутен добър юнак,
та си Неда ука учил,
с умилни й думи дума:
- Ой те тебе, мила сестро,
нещо ще да те поуча -
наука ми да послушаш!
Да се ожениш, мъж да вземеш,
най си гледай да избираш
на мене той да прилича,
да може кон ми да язди,
както го, сестро, аз яздих;
да може сабя да върти,
както, сестро, аз въртях;
да може да си хвърля той
моят тежък боздуган,
както го, сестро, аз хвърлях,
за да н' ми, сестро, дом падне
под игралка на душмана!...
Че си легна болен Първан
на пухова там постелка,
пухова от пух лебедов;
кат' си легна, душа даде,
душа даде като юнак,
като юнак над юнаци...

Текстът е авторизиран на базата на познат на автора оригинален фолклорен вариант с името "Болен Първан"; възможно е дори да е бил записан от него в някое от селищата на централна Северна България. (бел. съст., Т.М.).

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.09.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІII. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2011