* * *

Клането в Бояджик, Ямболско на 15-17 май 1876 г.

Вчера заптии влязоха
в Бояджик село голямо,
пушките да им събират,
пушките и ножовете,
саблите и пищовите.
До пладне са ги събирали
и са ги в църква затворили,
от пладне конак турили
те на кехаята думали:
- Ой ма ти тебе, кехая ле,
кхая ле, селски измекерино,
я да ни, кехайо, заведеш
де нема дребни дечица,
на кому е млада булката
и му е хубава момата.
Кехая се чуди и мае
де нема дребни дечица,
кому е млада булката
и му е хубава момата,
че пак му на ум додаде
за Илия чорбаджията -
той няма дребни дечица,
нему е млада булката
и му е хубава момата.
Че ги кехаята поведе,
и ги в Илия заведе.
Заптии на порти хлопаха,
Илия навън излезе
и си на кехая думаше:
- Кехайо ле, селски измекерино,
защо ги у дома доведе,
нали ма знаеш, кехайо ле,
че аз съм самси самичък
и нямам нийде никого,
че няма кой да ме отърве.
Заптии на Илия думаха:
- Ой ма ти тебе, Илия,
Илия, баш чорбаджия,
я ти на тази бъклица,
скоро за люта ракия,
булката ще ни полива,
момата ще ни подава,
целувки мезе ще дава.
Илия пое бъклия,
тръгна за люта ракия,
налюпи калпак на чело,
орони сълзи до земя.
Заптии порти подпряха,
подпряха и залостиха
и си момата хванаха,
момата, още мама й.
Големи ги мъки мъчиха,
голям се писък пищели.
Илия от жалба извика:
- Бояджик, село голямо,
няма ли някой да дойде,
да дойде да ги оттърве?
Бояджик село имало
до три момчета комити
и те са били горненци.
Те са се наем наели
да идат да ги оттърват.
Като на порти отиват,
заптия по двори ходеше,
в ръка бърдук носеше,
кървава сабя миеше.
Първа е пушка пукнала,
нищо е зулум не стана,
първа и втора потрети,
запт'я в глава удари,
запт'я се викна, провикна:
- Оттука будни бъдете, другари,
оттука с душа излезте,
кога се назад идете
в нашето село голямо,
моята булка хубава,
тя ще ви за мен запита,
сакън да не й кажете,
кажете и уплашите,
че булката ми е навремна,
вий на нея кажете,
кажете и излъжете:
"Ей го, отподир той иде,
тежко имане той носи,
не може бързо да върви."
(...)
Сутринта рано в неделя
Свищов града стигнали,
те са се олан чудили
къде са ора ристиени,
че пак им на ум пододе -
ора ристиени - в черкова.
Селото накръст ударили,
черкови са им запасали
от четирите кюшета,
ора ристиени изловили,
хиляда моми отделили,
хилядо моми хубави,
в турски ги роба облекли
и ги клетва заклеха,
коят български продума,
тя ще под калъч да мине.
Бащи и мами вадеха
и им главите режеха.
Слънцето трепти, залязва,
момите в гора навлизат,
Никола баш ергенина,
той като чува какво е станало
и тръгва да ги потърси.
Като през гора вървеше,
с крушово листо свиреше,
листето свири, говори:
- Къде сте, моми батьови,
Радка и Райна двенките,
и двете попски дъщери,
те са двете пълзели
и се назад върнали.
Никола като свиреше,
те му свирката познали
и са се двете обаждат:
- Ето ни, байно, ето ни,
ето ни, ама за какво сме.
Никола сеймени настигна,
кат се наляво завъртял,
кат се надясно обърнал,
всичи сеймени той изкла
и всички моми той повърна.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2008
Български фолклорни мотиви. Т. V. Исторически песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010.
Български фолклорни мотиви. Т. VІI. Възрожденски и съвременни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010.