* * *

Хайдушки грях

Стояновата майчица
Тя на Стояна думаше:
- Стояне, сине Стояне,
станало й девет години
откак се, сино, залежа,
залежа, сино, заболя -
девет постели изгниха
и девет пъстри възглавки.
Не те е мама питала
от какво болен тъй лежиш,
от каква болест незнайна,
незнайна, нито й познайна?
Стоян майка си викаше:
- Аз мислих да не ти кажа...
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
като се тейно помина,
като ни тейно остави,
сираци, мамо, дор трима?
Ний двете бяхме момчета,
едното беше момиче -
сестра ми бяла Тодорка.
Гледа ни една година,
една година и полвина,
че се й, мале мо, съгреши,
съгреши, та се ожени,
та си ни, мамо, заведе
на друг баща, зъл пастрок -
той да ни, мамо, изгледа,
изгледа, да ни изпорасти,
изпорасти, да ни ожени.
Пък той ни, мамо, не гледа,
гледа ни една година,
една година и половина,
а че се двама смъмрихте,
смъмрихме, та се скарахте,
и ази ви, мамо, не знаех
за кво ви й, мамо, кавгата,
кавгата и крамулата,
и ази у къщи увлязах,
малко ти хлебец поисках,
пък ти ми хлебец не даде,
я най се назад обърна,
срещна ме, мамо, с ръжена,
че ме навънка изгони,
лоша ме клетва прокълна:
- Сираци вие дур трима,
да идете, да не се върнете!
Сестра ми, бяла Тодорка,
тя си къщата обиколи
и пак си у къщи увлезе,
пък ние, мамо, момчета,
кой накъдето залови -
нататък, мамо, отиде.
Ази си, мамо, отидох
в гората, на планината,
че се изясно провикнах:
- Другари мои, хайдути,
къде сте, при мен да дойдете?
Де ме зачуха хайдути,
всички при мене дойдоха,
дойдоха и се съгласиха,
вярна се клетва заклехме -
като си на път тръгнеме,
когото на път срещнеме,
срещнеме и достигнеме,
когото срещнем, мале мо,
главата му ще отрежем,
с кръвта му ще се комкаме
и месото му ще опечем.
Като, мамо, тръгнахме
хайдутлук, мамо, да вършим,
минахме поле широко,
наехме гора зелена -
насреща иде талига,
талига, сиреч с двамина,
двамина - мъж и жена.
Аз като я отдалеч повидях,
видях я, мамо, и познах -
сестра ми бяла Тодорка
и зет ни, зетя Николчо.
Със очи ази и кимнах,
с ръка им, мамо, аз махнах,
да ме дружина не угади,
право при нас да не дойдат.
Те, мале, не угадиха,
нито ме, мамо, разбраха,
право при нази дойдоха
и аз се почудих, помаех,
какво, мале, да сторя,
кое да си, мале, погубя...
Тодорка да си кайдисам -
мъж, без жена не може,
Николчо да си кайдисам -
Тодорка вдовичка остава.
И тя си, мамо, държеше
рожбичка мъжка във ръка,
и аз я, мамо, попитах:
- Каква си рожба имате?
И тя ми, мамо, отвърна:
- Мъжка си рожба имаме,
на тебе, братче, кръстена,
на твойто име Стоянчо.
Ази й, мамо, продумах:
- Сестро ле, бяла Тодорке,
я дай го да го помилвам.
И тя го с ръце издигна,
ази го с ръце не поех -
най го със сабята набодах,
и главата му, мамо, отрязах -
с кръвта му се конкахме,
и месо му опекохме.
Като го, мамо, ядяхме,
ядяхме, мамо, и пиехме,
Николчо, мамо, накарахме
хайдушка свирня да свири,
а Тодорка, мамо, накарахме
хайдушка песен да пее.
Тогиз ме, мамо, глава заболя...
Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Станало й девет години
откак си, синко, залежал,
дано още девет да лежиш,
чак тогаз, синко, да умреш!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021