* * *

Хайдушки грях

Разболял се е млад Стоян,
млад Стоян, млада гидия,
та й лежал Стоян, та й болял
тъкмо ми девет години.
Стояну майка думаше:
- Стояне, синко Стояне!
Ето ми девет години,
как лежиш, синко, как болиш,
изной девет постелки
и девет, синко, завивки -
майка не те е питала
от какво лежиш и болиш.
Стоян майка си думаше:
- Стани ми, мале, духовник,
да си грехове прикажа,
от какво лежа и боля.
Знаеш ли, мале, повниш ли,
като бе, мале, размирна,
размирна, тежка година,
несмирна, мале, дружина?
Сбрахме се триста юнака,
вдигнахме девет байрака.
Като надолу ходихме,
надолу, мале, из Влашко,
вървяхме, доде вървяхме,
на път сватба срещнахме,
голяма сватба болярска,
с много кумове, сватове.
Най-напред върви кръстница,
в десна й ръка бъклица,
в лява й чаша сребърна:
на си юнаци й заляла,
заля им вино червено,
на мене, мамо, не наля.
Дружина ми са присмяха:
- Стояне, добър юнако:
сладко ли беше виното?
Мене ми, мамо, дожаля,
че се назаде повърнах,
че си сватбата пристигнах,
пристигнах и я преварих.
Че дръпнах сабя наляво,
кога надясно погледнах -
остали булка и зетя.
Тий ми са много молеха
и ми ръка целуваха,
ръката и коляното:
- Остави назе, юначе,
остави, не ни погубвай,
да ходим, поменуваме,
юнашство да ти хвалиме.
Пък аз ги, мале, не слушах,
поведох булка и зетя,
че ги в гората заведох,
намерих дърво два брата,
че там ги, мамо, привързах,
със очи да се не виждат,
със ръце да се не стигат -
че там ги, мамо, оставих.
Като юнаци пристигнах,
ходихме девет години,
като се назад върнахме,
отидох да ги обида.
Израсли лози винени:
дето от момък лозата,
черно си грозде родила;
дето от мома лозата,
бяло си грозде родила;
че са лозини събрали,
събрали, още приплели.
Посегнах да си откъсна,
че гроздето се издигна.
Извадих ножче ханджарче,
да си лозата преряжа,
тогиз ми лоза продума:
- Стояне, добър юнако!
Не ми лозата прерязвай,
не ми гроздето откъсвай.
Не ти ли стигна, Стояне,
дето нас млади погуби?
Ръката да ти изсъхне,
да легнеш болен да лежиш,
девет постелки д' изгноиш,
и още десет завивки -
месата да ти огният.
От там си, мамо, заминах,
че вървях, мамо, че вървях,
до гробищата отидох,
че седнах да си почина.
Дору си седях, почивах,
глас са из гроба обади:
- Стояне, добър юнако!
Стига си ходил по света,
вдигни, Стояне, кивура,
че вляз в дълбоки гробища,
че са с кивура зафлюпи.
От там като се завърнах,
дору до дома достигна,
люти ме трески втресоха... -
Майка Стояну думаше:
- Стояне, синко Стояне!
Девет години как лежиш,
девет постелки изгнои
и девет, синко, завивки -
да даде Господ, Стояне,
и още девет да лежиш,
да ти месата огният,
да ти кокали подрънкат,
като ми кило орехи
и половина лешники;
със сълба в гърне да влязяш,
със игла да се подпираш,
игляни уши да минеш,
на Бога душа да дадеш!
Дору майка му издума,
Стоян се с душа раздели.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021