* * *

Хайдушки грях

Разболя ми се млад Стоян,
млад Стоян, млад войвода.
Девет години е болял,
девет постелки е изгнил
и девет черги писани
и девет пъстри възглавници.
Стояновата майчица,
тя на Стоян думаше:
- Стояне, синко Стояне,
станало е девет години
откак си се разболял.
Ни умираш, синко,
ни оздравяваш,
какво си сторил, направил?
Стоян на мама думаше:
- Мари мамо, мила мамо,
стани ми, мамо, духовник
на тебе да се изповядам.
Помниш ли, мамо, знаеш ли
когато беше сушата,
подир сушата кишата,
подир кишата зла зима,
зла зима - гладна година?
Ние бяхме, мамо, овчари,
че ни овцете измряха.
Не ги клах, мамо, не ги драх,
а най ги на куп посъбрах,
че се на купа покачих,
извадих меден кавала,
засвирих жално и милно.
Де чуха, мамо, де чуха
моите верни другари,
при мене, мамо, дойдоха,
че ни се, мамо, събрахме
до седемдесет юнака,
седяхме, мамо, и мислехме
кой знае коса да коси,
кой знае жътва да жъне.
Аз, майко, нищо не зная.
И ни си, мамо, решихме
хайдутлук, мамо, да правим,
че как ни беше думата
когото срещнем най-напред
главата ще му отрежем,
с кръвта му ще се причестим,
че тогаз, мамо, ще почнем.
Тръгнахме, мамо, да вървим,
наехме поле широко.
Кога насреща погледнах
зет и сестра ми идеха,
мъжка си рожба носеха.
Глава им, мамо, повъртях,
и очи им, мамо, аз смигнах,
дано се, мамо, усетят от пътя да се отбият.
Те не се, мамо, сетиха
и ние ги, мамо, срещнахме
срещнахме, задържахме ги.
Седяхме, мамо, мислихме -
ако заколим зетя ми,
сестра ми вдовица остава.
Ако заколим сестрата
детенце сираче остава.
И ние си, мамо, решихме
детенцето да си заколим,
че те без него ще могат.
И аз го, мамо, поисках,
а то се, мамо, подхилна,
аз го на ножа нанизах
и му главата отрязах.
От там ги, мамо, вземахме,
в балкана ги отведохме,
че накладохме огньове,
дете на шиш натъкнахме,
дете на огън пекохме.
И накарахме майка му
да гледа и песен да пее
и накарахме баща му
да гледа с кавал да свири.
Оттам си, мамо, тръгнахме,
като през гора вървяхме,
на пътя сватба срещнахме.
Булката дар ни дарява,
на мене дар не дадоха,
до мене вино не стигна.
Аз, майко, нищо не казах,
като си сватба отмина,
дружина ми се присмива:
- Стояне, наша войвода,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарбата.
Нали се, мамо, разсърдих,
а че се назад повърнах,
че си сватбата застигнах,
че си сабята извадих,
като се наляво завъртях,
докато се надясно обърна,
цялата сватба изсякох.
Току ми, мамо, останаха
булката с младоженеца.
И аз ги, мамо, поведох
в тъмни усои отведох
за два ги бука аз вързах
с очи да се поглеждат,
с ръце да се не стигат.
От там си, мамо, тръгнахме,
девет години ходихме.
Като се назад върнахме,
край буковете минахме,
две лози на буковете израсли
върховете им се заплели,
черно се грозде издали,
посегнах грозде да късам,
лоза се горе издигна,
посегнах и от другата
и тя се горе издигна.
Нали се, мамо, разсърдих,
че си ножчето извадих
и си лозите отсякох.
От лози кърви тръгнаха
и мене, мамо, поляха,
оттам ме глава заболя
и лята треска разтресе.
Стояновата майчица
до земя сълзи порони,
Стоян люто прокълна:
- Стояне, синко Стояне,
девет години си лежал
и още девет да лежиш,
турски на пара да сядаш,
през пръстен да се пропъхаш,
на сламка да се подпираш,
в стомна със стълба да слизаш,
че тогаз, синко, да умреш
за тези черни грехове.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021