* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
млад Стоян, млада войвода
от тежко болест безцярна,
ме лежал Стоян, че болял
цели ми девет години.
Стояновата мйчица,
тя на Стояна думаше:
- Синко Стояне, Стояне,
да не си нещо греховен?
Стоян на майка си думаше:
- Стани ми, мамо, духовник,
пред теб грехове да изкажа.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
кога беше сушата,
подир сушата и кишата,
в ония гладни години?
Ний бяхме, майко, овчари,
овцете ни, майко измряха
и кучетата избесняха.
Кой знай коса да коси,
кой знай жътва да жъне,
азе си нищо не знаех.
Пък че се мамо, събрахме
да седемсет юнака
хайдуклук, мамо, да правим.
А че се мамо, заклехме
на Великия четвъртък,
срещу Разпетия петък
когато срещнем най-напред,
главата да му отрежем,
да накървим ножове,
от кръвта да му запием,
от месото да му заядем.
От том си мамо, тръгнахме,
минахме поле широко,
набихме в гора зелена.
Сред гора, мамо, срещнахме,
зет ми и сестра ми Стоянка.
Мъжко си дете носеха
носеха и милуваха.
Тогаз се много чудехме,
ако заколехме зетят ми,
сестра ми вдовица остава,
ако заколехме сестра ми,
детето сираче остава.
Най-подир, мамо, решихме
детето да си заколим,
че те без него ще могат
и друго ще си поимат.
И ази си, мамо, посегнах,
в златна люлчица бръкнах
та си детето извадих
да му се, мамо, порадвам,
а пък аз се, мамо, не радвах,
а му главата отрязах.
Че накарахме тогава,
баща му да го опече
и песен, мамо, да пее,
а пък тя си, мамо, нарежда:
- Първанчо, първа люлчица,
да е, бе мама знаила
из къщи да те не й изнасала
От там си, мамо, тръгнахме,
минахме поле широко,
набихме в гора букова,
след гора, мамо, срещнахме
голяма сватба болярска.
Булката вино даваше
и всички дари дарява,
за неме вино не изкара,
като ме дари дариха.
Азе си нищо не казах,
ами си, мамо, заминахме
че ми са присмя дружина:
- Стояне, а-бре войводо,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарите.
Азе се, мамо, ядосах,
че се назаде върнахме,
сватбата да си стигнахме,
всички сватове изклахме,
току ми, мома, остана
булката и младоженяка.
тях ги в гората заведохме,
за два ги бука вързахме,
за два ми бука близнака,
със очи да се поглеждат,
със ръце да се не стигат.
ходихме девет години
и като са казал върнахме
под буковете - две лози:
дето бе, мамо, булката,
бяла е лоза израсла,
чено е грозде пуснала,
дето бе младоженяка,
черна е лоза израсла,
бяло е грозде пуснала.
Азе си, мамо, посегнах
от грозде да си откъсна,
лоза се горе издигна,
ясе се, мамо, ядосах
и си лозата прерязах.
От лоза кърве потече,
и пак си от грозде хапнах.
От тогаз ме глава заболя,
от тогаз, мамо, досега.
Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Синко, Стояне, Стояне,
що ти е било сватбата,
тя ти е била братова,
ще ти е било булката,
тя ти е била снахица
станало й девет години,
как са за булка отишли,
станало й девет години,
откак си, синко, ти легнал
и още девет да лежиш,
кост по кост да се разкапиш,
за твоите тежки грехове!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021