* * *

Хайдушки грях

Болен се Стоян разболя
цели ми девет години.
Стояновата майчица,
тя си на Стоян думаше:
- Стояне синко Стояне,
девет години как лежиш и болиш,
много ми, синко, дотегна,
не мога вече да те гледам
на тези стари години.
От всякъде церове дирих,
не можах церове да намеря,
болката да ти изцеря...
Не съм те, майка, питала -
да не си нещо греховен?
Стоян на майка продума:
- Мале ле, стара майчице,
като ме питаш, право ще ти кажа.
- Помниш ли, майко, помниш ли,
кога се ние събрахме
седемдесет отбор юнаци,
хайдути, майко, тръгнахме,
хайдути, още бунтовници
по села и по градове,
по поля и по гори.
Кога сред гора стигнахме,
сред гора на зелена поляна,
четата, майко, си спряхме,
спряхме, още строихме;
те си мен за войвода избраха
четата да ръководя.
Тогаз се вярна клетва заклехме,
че когато тръгнем,
де кого най-напред срещнем,
сабите да си окървавим,
окървавим, още бележим!
Когато си, мамо, тръгнахме
вървяхме малко, ни много
и то кого най-напред да срещнем -
сестрата, майко, и зетя
със мъжко детенце на ръце.
Чудихме се, майко, маехме,
какво да правим, направим.
Ако си зетя погубим -
сестрата млада вдовица ще стане;
ако сестрата погубим -
детенце сираче ще стане.
Па си решение взехме -
детето да си погубим;
че те са още млади,
и друго ще си добият.
Ази се, майко, присегнах,
детенце от сестрини ръце вземах
и го на саба нанизах,
та си сабята белязах
и си клетвата изпълних.
Буен си огън накладохме,
детенце на шиш нанизахме,
детенце си, майко, опекохме.
Докат детето пекохме,
сестрата, майко, заставихме
хайдушки песни да пее.
Всички си хайдути от него хапнахме,
и сестрата, майко, заставихме,
и тя да си от детенце похапне,
от детенце, първа рожбица...
И си пътя после продължихме.
Вървяхме, що повървяхме,
насреща ни иде сватба голяма,
богаташка сватба, още болярска.
Що си мирно не седяхме,
ами си младите хванахме;
булката, майко, и момъка,
опак им ръце вързахме,
в гъста ги гора закарахме,
та ге ги двама вързахме
между два бука близнаци, -
с очи да се гледат,
с уста да си думат,
с ръце да не се докосват
И пак си пътя продължихме.
Ходихме, майко, скитахме,
минаха девет години,
та се назад повърнахме,
па си решихме да идем
на това място, дето младите вързахме -
да видим какво се тях е станало.
Когато си там отидохме,
две лози, майко, заварихме,
две лози, майко, израснали,
бяло и черно грозде родили,
горе си върхове сплели.
Ази се, майко, пресегнах
грозде да си откъсна,
устата да си разквася.
Лоза се вдигна нагоре,
грозде не можах да откъсна,
устата да си наквася.
Ази се, мамо, люто разсърдих,
извадих сабя френгия,
че си лозата посякох,
от лоза вода не рукна,
най ми черни кърви потекоха.
Оттогаз, майко, досега,
силно ме глава заболя,
по-люто треска затресе.
Стояновата майчица,
тя на Стоян продума:
- Стояне синко, Стояне,
девет години как лежиш,
и още девет да не станеш,
че това са били мил братец,
мил братец и мила сестрица!
На пара турска да седиш,
и там да ти е широко,
ръжава сламка тояга,
и тя да ти натяга,
в гърне със стълба да влизаш,
и там да ти бъде широко!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021