* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
че лежал Стоян, че болял
цели ми девет години.
Тогаз го майка попита:
- Стояне, сино Стояне,
девет години как лежиш,
не съм те, майко, питала
каква ти й, сино, болестта,
каква е и каква не е.
Стоян на мама продума:
- Майко льо, стара майчице,
като ме питаш, да кажа,
да кажа, да те не лъжа.
Моята й болест греховна,
за мойта болест цяр няма,
цяр няма да се изцеря.
Знаеш ли, майко, помниш ли,
когато беше сушата,
че подир нея и кишата,
че ние бяхме овчари.
Във нея гладна година,
че ни овцете измряха,
че ни кучета избесняха,
че ний се тогаз събрахме
дор седемдесет момчета
хайдутлук, майко, да правим.
Аз им бях, майко, войвода.
Че ний се, майко, заклехме,
заклехме, клетва дадахме
на връх Велики четвъртък
срещу Разпетия петък -
като си, майко, тръгнеме,
най-напред кого срещнеме,
главата да му отрежем,
ножове да накървавим,
с кръвта му да се причестим.
Като си, майко, тръгнахме,
минахме поле широко,
надвихме гора зелена,
във гора, майко, срещнахме
зет си и сестра си Стоянка,
мъжко си дете носеха,
носеха и му се радваха.
Че ний ги, майко, запряхме,
много си, малко мислехме -
зетя си да заколиме,
сестра вдовица остава,
сестра си да заколиме,
дете сираче ще ходи.
Най-подир, майко, решихме
детето да заколиме,
че тий без него минават.
Аз вземах, майко, детето,
извадих, майко, ножа си
да му главата отрежа.
Дете ми в ръце продума:
- Вуйчо ле, вуйчо Стояне,
я развий, вуйчо, връвтите,
та че ми вържи ръцете,
ръцете, вуйчо, и краката,
че душа мъчно излиза,
да не са, сакън, помърдам,
да си ръцете отсечеш.
Че аз ми, майко, домиля,
че си детето оставих,
най-подир, майко, помислих,
че съм са клетва аз заклел,
че извадих, майко, ножа си,
на дете глава отрязах,
та си клетвата изпълних.
Че накладохме огнове,
дете на огнове турихме,
и накарахме майка му,
майка му песен да пее,
баща му кавал да свири.
И оттам кат потеглихме,
вървяхме мало, ни много,
сред гора, мамо, срещнахме,
голяма сватба идеше,
че си сватбата запряхме.
Булката вино даваше,
хем си тя дарба дареши,
до мене вино не стигна,
нето ме дарба пък дари.
Оттам им нищо не реках,
оттам си, майко, тръгнахме,
с моята вярна дружина,
тя хвана да се присмива:
- Стояне, млада войводо,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарбата.
Че аз ма, майко, догневя,
че се назаде повърнах,
достигнах, майко, сватбари,
че изклах, майко, кумове,
кумове и стари сватове,
че оставих, майко, булката,
булката и младоженека,
във сред ги гора закарах,
за два ги бука завързах,
за два ми бука близнака -
със очи да се погляват,
със ръце да се не стигат.
Оттам си, майко, тръгнахме,
девет години ходехме,
кога се назад върнахме
и край букове минахме,
на два ми бука близнака
дор две ми лози излели,
като от земя излели
си върхове заплели,
га че си грозде вързали.
Посегнах да си откъсна,
лоза се на връх издигна,
че аз ме, майко, догневя,
че извадих, майко, ножа си
и си лозите разсяках,
от лози кърви текнаха.
Тогаз ме глава заболя,
люта ме треска затресе,
затуй съм, майко, аз болен.
Стояновата майчица
до земя сълзи проляла
и си на Стояна продума:
- Стояне, сино Стояне,
девет години как лежиш,
да даде господ, сино льо,
и още девет да лежиш -
сватбата беше батю ти,
стана ми девет години,
как са за булка отишли,
отишли и не се върнали.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021