* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
та й лежал Стоян, та й болял
цели ми девет години -
на девет педи постели,
на килимено възглаве;
черен ми й Стоян почернял
и руси вежди проредил.
Мама Стояну думаше:
- Сино Стояне, Стояне,
що ми си черен почернял
и руси вежди проредил,
дали щеш много да болиш,
али щеш скоро да умреш?
Стоян мами си думаше:
- Мале ле, миличка мале,
я викни, мале, попове,
попове, още даскали,
грехове да си изкажа!
Мама Стояну думаше:
- Сино Стояне, Стояне,
защо са, сино, попове,
попове, още даскали?
Казувай, сино, грехове,
сама й мама попове,
попове, още даскали...
Стоян мами си думаше:
- Знаеш ли, мамо, помниш ли,
га беше, мамо, зла зима,
зла зима, гладна година;
заскъпна, мамо, житото,
житото, мамо, килото
със шиник жълти алтъни,
със половница дукато.
Ази си, мамо, бре пасях,
дур седемдесет сюрека,
все руси, мамо, биволи;
синките, мамо, измряха.
Мене се жалко нажали,
нажали, още нагневи!
Отидох в гора зелена,
на три се стърни провикнах,
от три се стърни събраха
дур седемдесет дружина,
дур седемдесет и седем.
Посъбрах вярна дружина,
вярна си клетва чинихме -
кого де стигнем, и срещнем,
жив да го не оставяме,
сабите да си накървим.
Та че си, мамо, тръгнахме,
вървяхме, що повървяхме;
на пътя, мамо, срещнахме
Тодорка с гюзел Никола,
мъжко й дете на ръце.
И ний се чудо чудихме -
Тодорка да кайдисаме,
детето сирак остава;
Никола да кайдисаме,
Тодорка млада остава.
Ази си обвзех детенце,
че го на шиша нанизах
и го на кебап опекох.
Та че дружина аз думах:
- Дружина вярна, сговорна,
който ни хапне от кебап,
той ще ни бъде войвода!
Никой се, мамо, не нае
от този кебап да хапне;
самси си, мамо, аз ядох,
та че им станах войвода.
Та че си, мамо, тръгнахме,
вървяхме, що повървяхме,
на пътя, мамо, найдохме
три гроба, скоро копани.
Разрових, мамо, първи гроб -
че в него лежи девойка,
златно пръстенче на пръсти;
аз й пръстчето отрязах,
та че си обвзех пръстенче.
Разрових, мамо, втори гроб -
че в него лежи невяста,
тежко й нанизи на шия;
аз й обвзех нанизи.
Разрових, мамо, трети гроб -
че в него лежи млад-зелен,
зелено венче на глава;
аз му обвзех венчето.
Че си дружина пристигнах,
вървяхме, що повървяхме,
на пътя, мамо, срещнахме
една ми сватба голяма.
Най-напреж кум вървеше;
всичките, мамо, почете,
почете, вино подаде,
от една златна бъкличка,
и си ги дарба въздари.
Я мене, мамо, не чете,
не чете, вино не даде,
нито ме дарба подари.
И пак си мирно минахме.
Вървяхме, що повървяхме -
дружина ми се й присмяла:
- Стояне, наша войводо,
като си млада войвода,
сладко ли беше виното
от кумовата бъклица;
дай да ти видим дарбата!
Ази се люто разсърдих,
а че си кончето разиграх,
че си сватбата престигнах,
че се наляво развъртях;
га се надясно отвъртях -
току остали, остали
булката и младоженека.
Напреж коня ги покарах,
че ги в гората закарах,
за два ги бука привързах -
със очи да се не гледат,
със ръце да се не стигат!
Че пак си, мамо, походих
със мойта вярна дружина -
цели ми девет години.
Тогива наум ми дойде,
че има хора вързани,
вързани, че забравени.
Отидох да ги отвържа -
че тий ми, мамо, станали
дор две ми лози високи,
че се с фидани прибрали,
бяло са грозде вързали.
Аз им гроздето озобах
и си лозите отсякох.
Тия са, мамо, викнали,
викнали, та заплакали:
- Стояне, луда гидийо,
и тъй ни млади погуби,
защо ни сега отсече?
Мама Стояну думаше:
- Сино Стояне, Стояне,
тва беше, сино, сестра ти,
сестра ти - кадън Петрана!
Девет си годин полежал,
и още девет да лежиш -
месата да ти окапят,
кокалите да ти изгният!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021