* * *

Хайдушки грях

Майка Тодора питаше:
- Сино Тодоре, Тодоре,
сега са девет години,
откак си болен легнало;
нито се, сино, направяш,
нито си, сино, умираш;
ти имаш греха големи -
кажи си, сино, грехове!
Тодор майци си думаше:
- Мамо ле, стара майчице,
казал съм, изповядал съм,
и още има да кажа...
Повниш ли, майчо, или не,
в размирните години,
кога бе, майчо, хайдушко,
хайдушко и харамийско?
И яз бех, майчо, хайдутин,
хайдушки млади войвода.
Сторихме вера и клетва
с мойта верна дружина -
когото на път срещнеме,
жив да го не оставеме.
Пък си сме, майко, търнали,
вървяхме, колько вървяхме,
стигнахме черква-манастир.
Дружина поклон направи
и миром, майчо, замина;
ази се, майчо, отстраних,
та си манастир запалих.
Кога манастир гореше,
та беше чудо не только;
като попове плачеха
и на Бога се молеха,
то беше чудо голямо.
Поройни дъжде ройнаха,
та манастир угасиха.
И то ми, майчо, не стигна...
Ам' си сме оттам търнали,
вървяхме колько вървяхме,
стигнахме гора зелена,
в горана сватба срещнахме.
Кога я, майчо, срещнахме,
дружина с даре дариха
и с вино си ги черпиха.
Ази най-подир останах,
до мене даре не стигна,
до мене вино не стигна.
Дружина ми се е насмяла:
- Тодоре, Тодор войвода,
да ти е сладко, Тодоре,
от кумовата бъклица!
Мен ми се жално нажали
и люто ми се разсърди.
Извадих сабля огнена,
всички сватове изсякох,
сватове, майко, кумове,
девери, майко, зълвици.
Само млад Стоян остана,
млад Стоян с младото булче,
и той си ми се молеше
с горещи сълзи на очи:
- Тодоре, Тодор войвода,
я харижи ни живота, -
с моята млада невяста
голяма любов имаме!
И то ми, майко, не стигна,
ам' си ги, майчо, заведох,
пък си ги, майчо, отведох
в пустана гора далечна -
там, дето хора не ходят,
там, дето пилци не поят.
Два бука до два братчета,
един беха до друг израсли;
и си съм вързал, майчо ле,
Стояна за единия,
младото булче за другия -
със очи да се не видят...
И пак се Стоян молеше:
- Тодоре, Тодор войвода,
пусни ни да се поводим, -
с моята млада невяста
голяма любов имаме!
Ази им, майчо, продумах:
- Постой, почакай, Стояне,
малко ще да се разходя;
га се, Стояне, завърна,
ще си ви пусна, Стояне,
да си, Стояне, идете!
Пък си се, майчо, отстраних,
че ходих малко, не много,
цели до деветь години,
на десета се завърнах.
Пък си съм минал, мале ле,
през пуста гора далечна,
и си съм, майко, отишъл,
там, де бех вързал млад Стоян,
млад Стоян с младото булче...
Дето бех вързал Стояна,
тънък бе явор израснал;
дето бех вързал булчето,
тънка бе лоза израсла,
и си бе, майчо, увила
лозата на тънкия явор.
И беше, майчо, родила
лозата със бяло грозде.
И то ми, майчо, не стигна,
та си гроздето изядох
и лозата си пресякох,
лозата с тънкия явор.
Туй ми е, майчо, грешката!
Като го майка изслуша,
силно се в сърце удари,
Тодора люто прокълна:
- Сино Тодоре, Тодоре,
девет години как лежиш,
девет постелки как гноиш,
и още девет да лежиш,
докато греха изплатиш!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021