* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се млад Стоян,
лежал е Стоян, болял е
цели ми девет години.
Мама Стояне думаше:
- Стояне, синко Стояне,
станало е девет години
откак си болен ти легнал
не смея да те попитам
от какво ти е болестта,
да не си нещо греховен
ни умираш, ни оздравяваш?
Стоян на мама си дума:
- Майно ле, стара ле майчице,
като ме питаш, да кажа,
да не те излъжа.
Знаеш ли, мамо, знаеш ли,
когато беше сушата,
подир сушата кишата?
Настана гладна година,
ний бяхме братя дор девет,
на три кярове тръгнахме:
първият, мамо, говедар,
вторият, мамо, овчар,
а пък аз, мамо, третия
в балкана на хайдутите главатар
и на парите хазнатар.
Събрахме се мамо, отбрахме
дор седемдесет юнака,
дор седемдесет и седем.
Вярна си клетва дадохме
на първи Велик четвъртък
срещу Разпетия петък
когото срещнем най-напред
сабите да си окървавим,
от месо му нафора да вземем
със кръвта да се причестим.
Заклехме се, мамо, и тръгнахме,
наехме поле широко,
насреща ни идеха мамо,
двама млади, скоро женени
със мъжка рожба на ръце
те бяха кака и бате
Иванчо на ръце носеха
у дома на гости идеха.
Ази се, мамо, позапрях,
позапрях се и помислих -
ако си кака заколим
Иванчо сираче ще остане,
ако си бате заколим
кака вдовица ще остане.
Че си Иванчо заклахме,
заклахме и го опекохме.
Когато се Иванчо печеше
той жално плачеше
и се на мене молеше:
"Вуйчо ле, вуйчо Стояне
по-скоро ме, вуйчо преобърни,
дясна ми ръка прегоря,
прегоря, много заболя!"
Седнахме, мамо, да ядем,
да ядем още да пием,
да ядем да се веселим
на зверства си да угодим.
Баща му диван седеше,
майка му сълзи ронеше,
тя си кокали събираше
и ги в торбичка слагаше.
Ядохме, мамо, и тръгнахме,
минахме поле широко,
наехме гора зелена.
Срещу ни сватба идеше.
Като ни сватбари видяха
всичките се разбягаха,
остана само булката,
булката с младоженеца
и техните тънки дарове.
Булката дари дарува
зетя с вино черпеше.
До мене вино не стигна,
за мене пешкир нямаше,
че ми се юнаци присмяха:
- Честит ти пешкир, войводо,
да ти е сладко виното.
Ази се, мамо, ядосах,
че си младите настигнах
в гора зелена отведох
о два ги бука привързах
с очи се, мамо, да виждат,
с ръце да се не стигат.
И пак си на път тръгнахме.
Ходихме, хайдутувахме
цели ми девет години.
Кога се назад върнахме
до тез два бука големи
две лози, мамо, израсли
със черно грозде узряло.
Ази си ръце протегнах
от грозде да си откъсна.
Тогаз се лоза наведе
и ме със върши зашиба.
Тогаз ме глава заболя
заболя, не от боля.
Мама Стояне думаше:
- Стояне, синко Стояне,
девет години откак лежиш
и още девет да лежиш
на връх земята да изгниеш
дето си голям грях сторил.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021