* * *

Хайдушки грях

Стана Милица вдовица
със девет дребни дечица.
Рани ги Милица, гледа ги.
Нали са пари свършили,
няма с какво да ги отхрани.
Големи стада имаше,
че си стадата продаде,
да си децате изхрани.
Рани ги Милица, гледа ги,
настана гладна година.
Подир гладното - сушата,
подир сушата - кишата,
гладното, мама, голото...
Милица пари свършила,
няма с какво децате си да храни.
Една ми света неделя
децате на пътя играеха,
от пепел динки праеха.
Чуди се Милица, мае се,
няма откъде да вземе,
децате да си нахрани.
И тя на пътя излезе,
пепел у престилка напълни
и си у къщи отиде.
От пепел питка замеси
и си питка у огъня метнъла,
и са три пъти прекръсти,
и се на Бога помоли:
- Божне ле, мили Божчеце,
питката й, Боже, от пепел.
Да сториш, Боже, да правиш,
питката от брашно направиш -
децата да си нахраня.
Миличка й булка хубава,
тя си питка от огън извади.
Не беше питка от пепел,
а беше питка от брашно.
Тя си й питката вземала
и си навън излезе,
и се жално изпровикна:
- Дечица, мили на мама,
елате да ви нахраня.
На всичките парче подаде,
на нея нищо не остана
и тя се жалба нажали,
и жално и милно заплака:
- Дечица, мили на мама,
виждате, мама, виждате,
няма откъде да вземе,
че да ви мама, прехрана.
Вървети където щете,
правете какот' искате.
Кой знай, мама, да копай,
кой знай, мама, да жъне,
кой знай да оре.
А пък аз, мама, а пък аз
ще тръгна, мама, да прося,
да прося, мама, да се прехраня.
Само си Стоян остана.
Стоян ми беше най-малък -
на четири ми годинки.
Че го й мама му повела,
че го й у гората завела,
у гората при хайдутите -
дръвца да им събира,
огънчец да им запалва,
водица да им донася -
за хлебец Стоян да изкарва.
Майка им се назад повърна
и си у тях отиде.
Бяла торбичка вземала
и просякиня тръгнала.
Стоян у гората при хайдути остана,
че расна Стоян, порасна,
че го хайдутин направили,
хайдутин млада войвода.
Във Великата неделя,
на пръв Велики четвъртък
и те са, холан, отишли
във църква клетва да дават.
Лоша им беше клетвата -
когот си стигнат и срещнат,
главата да му Стоян отреже.
Може да й майка и баща,
може да й брат или сестра -
ще го у огъня опекат,
с кръвта му ще се причестят,
месо му нафор ще вземат.
Като из гората вървели,
сестра му Рада срещнали
и със зетя Никола,
и със мъжка рожба на ръце.
Като ги Стоян видя,
жално са Стоян нажали
и той на Радка думаше:
- Мър къде си, Радке, тръгнала
във Великата Неделя,
на пръв Велики четвъртък,
когато хайдути вярна си клетва дават -
много им лоша клетвата?!
Радка Стояна думаше:
- Стояне, братко Стояне,
у мамини на гости отиваме,
мама е болна чувам...
Стоян сестра си гледаше,
чудеше и се маеше.
Пък неговите другари,
другари млади хайдути,
те на Стояня думаха:
- Що стоиш, Стояне, що гледаш?
Нали знаеш Стояне клетвата,
клетвата хайдушката?!
Пък Стоян се чудеше
да си Радка заколи -
дете без майка ще остане,
да си Никола заколи -
дете без баща ще устане.
Че си Стоян намисли
на дете глава да отреже,
че те са млади-зелени,
пък друго дете ще имат.
Стоян си дете от Радка поемва,
поемва и я запитва:
- Как му е, Радке, името?
Тя му продумва:
- На твойто име - Стоянчо.
Стоян си дете поема,
дете му жално продума:
- Вуйчо льо, вуйчо Стояне,
развий си, вуйчо, вървите
ръце ми и крака завържи,
да не се някак помръдна,
ръцете да ти изсека,
ръцете, вуйчо, и краката!
Разви си Стоян вървите,
ръце му и крака завърза,
че му главата отряза.
Буен са огън наклали,
че си детенци печаха.
А пък майка му накарали,
майка му песен да пее,
баща му с кавал да свири -
такъв им бил обичаят.
Пели са, холан, свирили,
доде се дете опече.
И са детенце опекли,
с кръвта се причестили
и месо му навор вземали.
А Радка и Никола двамата,
те са се назад върнали.
Пък Стоянови напред тръгнали
из буйна гора зелена.
Като из гора вървели,
насреща им сватба идела.
Булката напред вървеше,
булката дари дареше.
Кръстника вино даваше.
На Стояна дара не стигна,
нито виното достигна
и пак са напред тръгнали.
На Стояна му се присмя дружина:
- Стояне, млада войводо,
дай да ти видим дарето,
сладко ли беше виното?
Стоян се люто разсърди
и той се назад повърна.
Кат го сватбари видяха,
всичките се разбягали,
само булката и затя останали.
Че ги Стоян поведе
и ги сред гора занесе;
намери Стоян два бука,
два бука, два близнака,
че ги на букове завърза -
да се гледат, да се не стигат.
И той си напред замина
с неговата вярна дружина.
Ходиха девет години,
ходиха хайдутуваха.
Стоян се назад повърна.
Отиде Стоян да види,
дет' булката и зетя завърза.
Дето й булката вързана -
бяла й лоза изникнала,
бяло й грозде завързала.
Дето й зетя завързан -
черна й лоза изникнала,
черно грозде завързала,
черно ми грозде гарванско.
Стоян си ръка повдигна,
бяло грозде да си откъсне.
Лоза се нагоре повдигна.
Стоян си сабя извади,
че си лозите отсече.
Черни са кърви потекли.
Стоян си тогаз зрънце откъсна,
откъсна Стоян и лапна.
Като си зрънце изяде,
върла го глава заболя,
люта го треска затресе.
Стоян си у тях отиде,
че легна Стоян да лежи.
Че лежа Стоян, че боля
тъкмо ми девет години.
Девет постилки изгнои
и девет китни губера,
и девет пъстри възланци.
Майка му над глава седеше,
китка босилек държеше,
летни мухи пазеше
и на Стояна думаше:
- Стояне, мама, Стояне,
какво си толкоз изгрешил?
Ще те заведа, мама, у църква -
попове да те изповядат,
попове, още владици.
Че го мама му поведе,
че го до църкови заведе.
Кат го до черква заведи
сама са черква отвори.
Кат го у черква въведе -
черкова се затворила
и кандилата угаснали,
и поповете онемели,
и владиките оглушели.
Питропи думат Милици:
- Майни го, мари, Милице,
майни го, мари, тоз грешник!
Че го Миличка поведе
и го у тях заведе.
На Стояна думаше:
- Стояне, мама, Стояне,
сама изповедник ще стана
и аз ще те, мама, изповядам!
Какво си толкоз исгрешил?
Стоян мама си думаше:
- Майно ле, мила майчице,
кът ме при хайдути заведе
аз раснах, майко, пораснах
и ме хайдути вземаха,
и ме войвода направиха.
Такъз им беше, мамо, обичая -
във Великата неделя,
на пръв Велики четвъртък
вярна си клетва дадохме,
лоша ни беше клетвата.
Млада ме войвода направиха
и аз си дружина поведох.
Когот си стигна и срещна -
главата ще му отрежа
ко би да й майка и баща
ко би да й братец и сестра!
Като у гората увлягохме,
сестрате Рада срещнахме
със мъжка рожба на ръце
и зетя, мамо, Никола.
И чудих се, мамо, маях се
и си на Радка придумах:
- Къде си, Радке, тръгнала
във Великата неделя,
на пръв Велики четвъртък,
когато хайдути клетва дават?!
Много им лоша клетвата!
Пък Радка ми придума:
- Стояне, братко Стояне,
у мама на гости отивам,
мама е болна чувам...
А мене ми, мамо,
дружина придума:
- Стояне, млада войвода,
що стоиш, холан, що гледаш?
А аз се, мамо, чудих -
на Радка глава да отрежа -
дете без майка ще остани;
на Никола глава да отрежа -
дете без баща не бива.
И аз си мамо, реших,
детенци да си заколя.
И си детенци от Радка поех,
и си Радка запитах:
- Как му е, Радке, името?
Пък Радка ми придума:
- На твойто име - Стоянчо.
Тогаз му дете продума:
- Развий си, вуйчо, вървите,
ръце ми и крака завържи,
дан' се някак помръдна,
да ти ръцете отсека,
ръцете, още краката.
Развих си, майко, вървите,
ръце му и крака завързах,
че му главата отрязах.
Че си огън накладохме,
детенци турихме у огън да печем.
Майка му накарахме,
майка му песен да пее,
баща му кавал да свири -
те пяха, мамо, и свиреха,
доде се дете опече.
Като се дете опече,
те се назад повърнаха
и си у тях отидоха,
и ний си напред тръгнахме.
Като из гората вървяхме,
една сватба, мамо, срещнахме.
Булката напред вървеше,
булката дари дареше,
кръстника вино даваше.
На мене вино не стигна,
нито дарито достигна.
И пак си напред тръгнах.
И мен ми са присмя дружина:
- Стояне, млада войвода,
сладко ли беше виното?
Дай да ти видим дарито.
И аз се люто разсърдих,
и аз се назад повърнах.
Като ме сватбари видяха,
всичките се разбягаха.
Само булката и затя останаха,
и аз ги, мамо, поведох,
и сред гора заведох,
там два бука намериух,
два бука, два близнака,
и там ги отделно завързах -
да се гледат, да се не стигат.
И пак с дружина отидох,
ходихме девет години,
ходихме, хайдутувахме.
И аз се назад повърнах,
в гората, мамо, отидох
да видя какво й станало.
Кат на място отидох,
дет' беше булката вързана -
бяла й лоза изникнала,
бяло грозде завързала.
Дето зетя беше завързан -
черна е лоза изникнала,
с черно грозде - гарванско.
И аз си ръка повдигнах,
бяло грозде да си откъсна.
Лоза се нагоре повдигна
и аз се люто разсърдих,
че си сабята извадих
и си лозата отсякох.
Черни са кърви потекли
и пак си зрънце откъснах.
Като си зрънце изядох
върла ме глава заболя,
люта ме треска затресе.
От тогаз, мамо, все лежа,
все лежа, мамо, все боля.
Тогаз мама му продума:
- Стояне, мама, Стояне,
ще стане девет години
кат чакам, мама, Стояне,
кака ти на гости да дойде,
Стоянча, мама, ди видя...
Пък сватбата, мама, Стояне,
тя й батювата ти,
на батя ти, на най-големия.
Ще стане девет години,
как се, мама, надявам,
батя ти, мама, да дойде,
батя ти булка да донесе
и сватба да си направим...
Стояне, мама Стояне,
аз ще те, мама, прокълна -
девет години си лежал
и още девет да лежиш,
девет си постилки изгноил,
и още девет да изгноиш,
и девет китни губера,
и девет пъстри възланци!
Със стълба у гърне да улизаш,
със игла да се подпираш
и там да ти е широко!
Стоян си сълзи ронеше
и се на мама молеше:
- Прости ме, мамо, прости!
А пък мама му думаше:
- Няма ти простя, Стояне!...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021