* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
млад Стоян, млада войвода;
че лежал Стоян, че болял
тъкмо ми девет години.
Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Стояне, синко Стояне,
станало й девет години,
не съм те, мама, питала
от какво ти е болката,
да не е от клетви момински?
Стоян мами си думаше:
- Мамо льо, стара майчице,
като ме питаш, да кажа.
Не е от клетви момински.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
когато беше сушата,
подир сушата - кишата,
подир кишата - гладостта;
кой какво знай да работи -
който знай снопи да върже,
който знай коса да коси, -
всичките, мамо, тръгнаха,
тръгнаха кяр да кяруват.
Пък ний се, мамо, събрахме
дур осемдесет юнака;
мене войвода отделиха,
хайдутлук, мамо, хванахме.
Тръгнахме, мамо, ходихме
до Великата неделя;
на Великия четвъртък
голяма клетва сторихме -
когото първи срещнеме,
ний ще го, мамо, заколим,
от кръвта ще се причестим.
Ходихме, мамо, скитахме
до първи ден на Великден,
седнахме да си починем
под едно дърво зелено,
до един бистър кладенец.
Отсреща, мамо, съгледах
Стоянка, мойта сестрица,
сестрица, с мене близница,
Стоянка с мъжка рожбица.
Тий до нас като дойдоха
и аз ги, мамо, пазапрях.
Гледах ги, мамо, чудих се -
да си детето заколя,
сестра вдовица ще остане;
да заколиме Стоянка,
Иванчо сирак ще остане,
сираче, мамо, без майка,
до века мене ще кълне.
Най-сетне, мамо, помислих
да заколиме Иванча,
че тий са още и млади,
и друго ще си завъдят.
Решихме, мамо, сторихме, -
аз на Стоянка продумах:
- Стоянке, мила сестрице,
я дай ми малко Иванчо,
вуйчо му да го помилва!
Вземах го, мамо, милвах го,
еднъж го, дваж го целунах
и го нагоре подхвърлих,
и го на сабля набичих.
Накладох силни огньове,
жив го на огън пекохме;
пък накарахме майка му,
майка му песен да пее,
баща му кавал да свири,
дур се Иванчо опече.
Тогаз ги назад върнахме,
върнахме и им казахме
у дома да не дохаждат,
на тебе да не обаждат.
Че оттам, мамо, станахме,
ходихме, хайдутувахме
още ми девет месеца.
Пак се в гората върнахме,
голяма сватба срещнахме;
всичките дари дариха,
всичките вино черпиха,
до мене дари не стигна,
до мене вино се свърши.
Кога сватбата измина,
присмяха ми се другари:
- Стояне, млада войводо,
дай да ти видим дарите,
дето те дари булката.
Сладко ли беше виното,
дет' те кръстника почерпи?
Че аз се, мамо, разсърдих,
че си сватбата застигнах,
като си сабля завъртях
от дясна ръка във лява,
всички сватбари изсякох.
Булката и зетя оставих,
че ги в гората заведох,
намерих дърво два брата,
два брата дърво буково,
буково дърво близнаци,
че ги на дърво привързах -
със очи да се погледват,
със ръка да н' се достигат.
И оттам, мамо, тръгнахме,
ходихме, хайдутувахме
още ми девет месеца
и пак се назад върнахме;
аз до дървото отидох,
да видя какво й станало
с булката и младоженека.
Чудо голямо намерих -
дур две ми лози никнали,
раснали и пораснали,
върховете си преплели
и росно грозде родили.
Че аз си седнах на сянка
под лоза да си почина,
посегнах грозде да откъсна,
лоза се, мамо, повдигна -
не можах да си откъсна.
И аз се люто разсърдих
и си лозите отсякох -
от лоза кърви потече.
Тогаз ме глава заболя,
тогаз ме още затресе.
Оттогаз, мамо, досега
ни ставам, мамо, ни умирам!...
Стояновата майчица,
тез думи като слушаше,
до земя сълзи порони,
Стояна люто кълнеше:
- Стояне, синко Стояне,
зетчето беше брато ти,
и толкоз хора сватбари;
станало й девет години,
сватбата не се й върнала.
Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш,
и още девет да лежиш
за твойте тежки грехове -
че ти погуби брата си,
брата си, още сестра си...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021