* * *

Хайдушки грях

Залежа Стоян, заболя
току ми девет години,
та изгнои Стоян, та изгнои
девет ми ката постеля
и още девет възглаве.
Мама Стояну думаше:
- Сино Стояне, Стояне,
кат лежиш, сино, та болейш,
мама не те е питала,
да не ми бъдеш греховен,
греховен, сино, та много?
Стоян на мама думаше:
- Мор мамо, мор стара мале,
що грях имам, що да кажа?
Я викай, мамо, попове,
попове и граматици,
да си грехве прикажа.
Мама Стояну думаше:
- Казувай, сино, грехове,
мама е, сино, сама поп,
сама поп, сама граматик.
Стоян на мама думаше:
- Знаеш ли, мамо, повниш ли
га беше, мамо, зла зима,
зла зима кътлък година.
Ний си със батя имахме
петстотин вакла овнове,
шестотин руди рудици;
че ги, мамо, закарахме
надолу на зимовище.
Даде ми Господ зла зима,
Зла зима, кътлък година,
та ни измори стадото.
Върли ми псета вийнаха,
от небе звезди падаха.
И ний се, мамо, събрахме,
от девет стада кехаи,
какво щем да направиме?
Че си се, мамо, сдумахме
на хайдутлук да идеме.
Вяра клетва чинихме -
какво във пътя срещнеме
живо да го не заминеме,
сабите да си накървим.
Мене войвода избраха,
ази ги, мамо, поведах
през тая гора зелена.
Срещнахме сватба голяма,
кума най-напред вървеше.
На всички вино дадаха
по веднъж, мамо, и по дваж,
до мене вино не стигна.
Всичките дарба дариха,
за мене дарба не стигна.
Като сватбата премина,
дружина ми се й присмяла:
- Стояне, наша войводо,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарбата!
Мене се жалба нажали
ази се назад повърнах
и си сватбата пристигнах.
Всичката сватба изсякох,
току оставих, оставих
двамата млади младенца
и най-малкото деверче,
та че го, мамо, поведох
във едни тръни високи -
тамка деверче съсякох,
та го по тръни накачих...
Та че се, мамо, повърнах,
та си младите поведох,
та че ги, мамо, заведох
във една гора зелена,
дето ми птица не хвърка,
камо ли човек да мине;
лоза си пръчка отсякох,
ръце им назад привързах
за два бука, два близнака -
със очи да се поглеждат,
със ръце да се не стигат.
Та че се, мамо, повърнах,
в Анадол, мамо, отидох;
тамка походих, походих
цели ми девет години;
кога десета настъпа,
ази се, мамо, повърнах,
да ида, мамо, да видя,
дето деверче съсякох,
каква е личба станала.
Дето му й глава паднала -
студена чишма течеше;
дето му й кръвта капала -
червена ружа израсла.
Ази се, мамо, наведах,
очиге да си умия,
клета ме глава заболя.
Ази отидох, отидох,
дето младенци привързах,
да видя, мамо, да видя,
каква е личба станала;
дето им ръце привързах,
със очи да се поглеждат,
със ръце да се не стигат -
два бука са изсъхнали,
дор две са лози израсли,
с връховете се стигнали,
стигнали и прегърнали,
черно са грозде вързали;
ази се, мамо, наведох,
та черно грозде откъснах -
клето ме сърце заболя.
Мама Стояну думаше:
- Сино, Стояне, Стояне,
девет си годин полежал,
и още девет да лежиш,
месата да ти окапят,
на копринено постеле,
на килимено възглаве,
тогава душа да дадеш!
То беше, сино, сестра ти,
сестра ти, сино, Еленка!
Де седя Господ, та слуша -
полежа Стоян, та боля
още ми девет години,
та му месата окапаха
на копринено постеле,
на килимено възглаве.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021