* * *

Хайдушки грях

Разболял се е млад Стоян,
млад Стоян млада войвода,
лежал е Стоян болен е
цели ми девет години,
нито го майка питала
що лежи, що боледува,
нито й Стоян казува
от какво му е болестта.
Снощи го майка попита:
- Стояне, сине Стояне,
става десет години
откак лежиш да боледуваш
не съм те ази питала,
ни ми самичък казваш,
що лежиш, що боледуваш
и от какво ти е болестта?
Казвай, синко, грехове,
да търсим, майка, лякове
с лякове да те оздравим.
Стоян мама си думаше:
- Мамо ма, мила мамо ма,
като ме питаш, да кажа.
Не е грях, мамо, като грях,
да търсиш, майко, лекове
с лекове да ме оздравиш.
Ще кажа, майко, най-сетне,
най-сетне грях, мамо, най-личен.
Знаеш ли, мамо, помниш ли
га беше, мамо, сушата,
подир сушата кишата,
га дойде, мамо, зла зима,
зла зима, гладна година.
Имахме яхър волове,
втори с руси биволи,
трети с коне хранени,
и два чардака с овце?
Всичките, майко, измряха,
барем ни едничко не остана.
Мене ми мъчно домъчня,
че по достове ударих
посъбрах, мамо, момчета
момчета като вълчета,
дор седемдесет юнака,
дор седемдесет и седем.
На Великия четвъртък
в четвъртък се събрахме,
в петък се клетва кълнахме,
когато на път излезем,
когото първи стигнем,
стигнем, или срещнем,
с кръвта му да се конкаме,
плътта му нафор ще делим.
В събота на път излязохме,
като по пътя вървяхм,
никого в пътя не стигнахме,
не стигнахме, не срещнахме.
Бате и буля срещнахме,
те на черква отиваха
причастие конка да вземат,
Иванча в ръце носеха.
Че ние се, мамо, чудехме,
ако вземем батю ми
буля вдовица ще остане
и Иванчо клето сираче.
Ако вземеме буля ми,
бате млад вдовец ще остане,
Иванчо пак клето сираче.
Че ний се, мамо, решихме,
Иванча им от ръцете вземахме,
вземахме и заклахме.
Иванчо на шиш набихме
набихме да го печеме
бате ни нищо не рече,
пък буля мамо, пък буля,
че как ми рече буля ми:
- Печи се Иванчо, опечи,
чичо ти да се наяде,
наяде още напие.
Мене ми срамно досрамя
от мойте верни другари.
Бате и буля хванахме,
че ги карахме, карахме
в тая гора зелена,
където човек не ходи,
където куче не лае,
където петел не пее,
че ги вързахме, вързахме
за два ми бука зелени
с очи да се не видят,
с уши да се не чуят,
с уста да се не думат.
Ходихме хайдутувахме
цели ми девет години.
Като се назад връщахме,
всички по пътя вървяха.
Ази се отбих от пътя
и при букове отидох,
отидох мале да видя
бате и буля двамата
какво са, мамо, станали.
Като при букове отидох
бате и буля нямаше,
на местата им, мамо ма,
до две ми лози израсли
върхове им се вдигнали
на върха грозде вързали.
Ази посегнах мале мо
от грозде да си откъсна,
лози се вдигат нагоре,
ази си снема ръката,
лози ме шибат по главата.
Че аз се, мамо, ядосах
че си сабята извадих
и си лозите отсякох.
От лози кърви текнаха
тогаз си грозде откъснах,
откъснах и изядох,
то ще ме, мамо, изяде.
Мама Стояну думаше:
- Стояне, синко Стояне,
ако си туй чудо направил,
а става девет години
откак лежиш боледуваш
да даде господ Стояне
и още девет да лежиш,
в гърне със стълба да слизаш
камара за кон да яздиш,
с иглени уши зенгии,
сламката да ти е тояга,
че и тя да ти натяга.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021