* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
че е полежал, поболял
тъкминко девет години -
девет постелки изгнои
и девет кични губери,
и девет пъстри възглави.
Мама му дума Стояне:
- Стояне, синко Стояне,
я казвай, майка, грехове,
майка ти ще е духовник,
духовник и изповедник,
мама ще да те изповяда...
Стоян майци си думаше:
- Помниш ли, мамо, знаеш ли,
когато беше сушата,
наслед сушата кишата,
наслед кишата зла зима,
зла зима, гладна година?
Аз имах стадо хиляда,
хиляда бели бодици,
петстотин вакли югича.
Пък ти ми, мамо, думаше:
- Стояне, синко Стояне,
не зазимявай туй стадо,
не ще мож да го иззимиш;
я продай, синко, половината,
напролет ще се изагнят,
пак щат толкози да станат!
Пък аз те, мамо, не слушах,
ами зазимих всичкото.
Мамке ле, че им приготвих
петстотин кола със сено,
хиляда кила с ечемик;
че ги храних, мамо, че зобих,
захире ми се довърши,
зимата не се преполви.
Че ми й стадото замряло,
че мряха, мамо, че мряха;
не клахме, мамо, не драхме,
на вит ги купен кладяхме -
купена ми се извърши,
стадото ми се довърши...
Най-подир умря югича,
югича златорогия,
със девет звънца сребърни;
него на кълпат угудих,
че седнах, мамо, на купен,
че със кавала засвирих,
кавала свири-говори:
- Дружино вярно, сговорна,
сбирайте се, събирайте се!
Че се събрахме, отбрахме
на Мокренската дъбрава,
на Мокренския бял камък -
говедарите с брадвите,
пък овчарите с куките.
Мислихме, мамо, мислихме,
на какъв кяра да идем,
на какъв кяра, печалба -
какъв е кяра най-хубав,
най-хубав, мамо, най-лесен?
Хайдушки е кяр най-хубав,
най-хубав, мамо, най-лесен,
на него кяра ще идем,
със хайдутите ще тръгнем
на първи Велик четвъртък...
Аз им бях млада войвода,
ний сме се клетва заклели,
де кого срещнем най-напред,
де кого срещнем и стигнем,
с кръвта му ще се комкаме,
сабите ще накървавим,
от месо нафор ще вземнем...
Вървяхме гора зелена,
настахме поле широко,
сред поле й дърво високо,
под дърво й студен кладенец,
на кладенеца ще идем,
студена вода да пием.
Че там си кака намерих,
кака и батя двамата -
на първи Велик четвъртък
на тебе идат на гости,
на гости и на повратки,
деветгодишни повратки.
Стоян на Рада думаше:
- Радо льо, сестро Радо льо,
сега ли, Радо, намери,
у мамини си да идеш,
у мамини си на гости,
на братови си повратки,
деветгодишни повратки -
на първи Велик четвъртък,
кога хайдути потеглят,
вярна си клетва подават
де кого срещнат и стигнат,
братец или сестричка,
с кръвта му ще се комкаме,
от месо нафор ще вземнем?!
Раздени, како, Иванча,
той ръка да ми целуне,
вуйчо му кръстец ще даде,
ще даде жълта жълтица!
Кака Иванча раздяна,
Иванчо ми ръка целуна;
вуйчо му кръстец не даде,
не даде жълта жълтица,
най му главата отряза.
Че викнах, мамо, че викнах:
- Дружино вярна, сговорна,
кладете буйни огньове,
Иванча да си опечем!
Кладоха буйни огньове,
кака си, мамо, карахме,
с ножовете я дупчехме,
да пече Иванча, да пее.
Кака Иванча печеше,
хем пече кака, хем пее,
хем пее кака, хем плаче,
и мене люто кълнеше:
- Стояне, братко Стояне,
девет години да лежиш,
девет постелки да изгноиш
и девет кични губери,
и девет пъстри възглави,
кокали да ти подрънкат,
тогаз, Стояне, да умреш!
Станахме, мамо, и оттам,
вървяхме гора зелена,
настахме поле широко,
среща ни сватба идеше -
най-напред кума вървеше,
кума бъклица носеше.
Всекиму вино дадоха,
на мене, мамо, не даде;
момчета ми се присмяха:
- Стояне, наша войвода,
като си млада войвода,
сладко ли беше виното
от кумовата бъклица?!
Стоян се люто разсърди,
че си сватбата изпреварих,
че им взех, мамо, булката,
булката и младоженека;
карах я, мамо, карах я,
доде й душа излезе.
Тръгнахме, мамо, и оттам,
извървяхме поле широко,
сред поле й село голямо,
при селото са два гроба,
два гроба щом заровени.
Разровихме, мамо, едина,
то било момък годеник -
пръстена на пръстеца му.
Аз си пръстена потеглих,
пръстена не се изважда;
аз му пръстеца отрязах,
че си пръстена извадих.
Ботуши на краката му;
аз си ботуши потеглих,
ботуши не се изуват;
аз му краката отрязах,
краката до коленете,
че си ботуши извадих.
Разрових, мамо, и онзи -
то било мома годена,
мената на шията й.
Аз си мената потеглих,
мената не се откъсва;
аз й главата отрязах,
че си мената извадих.
Пръстена на пръстеца й,
аз си пръстена потеглих,
пръстена не се изважда;
аз й пръстеца отрязах,
че си пръстена извадих.
Тръгнахме, мамо, и оттам.
Отдолу идат две жени,
две жени, до две сватини,
те на тъничко плачеха.
Като при гроба дойдоха,
по на високо викнаха:
- Тодорчо, и ти, Тодорке,
че кой ви вазе разрови?
Който ви вазе разрови,
девет години да лежи,
девет постелки да изгнои!
Майка му дума Стояне:
- Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш,
и още девет да лежиш,
Стояне, да си изгноиш
още ми девет постелки!...
Тамън туй дума майка му,
и той се от душа отдели...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021