* * *

Хайдушки грях

Болен лежал болена Дойчина,
болен лежал за девет години.
Що променил до девет постели,
искинало до девет визглаи,
искинало до девет юргани.
искинало до девет душези.
Го прашчет Дойчиноа майка:
- Чуеш вамо, Дойчин, мили сине!
Кажи майки, що греои имаш,
що со олку, синко, разболено.
ни умираш, Дойчин, ни стануеш?
- Слушай вамо, моя стара майко,
да ти кажем моите греои!
Кога бевме айки харамии.
кога одев айка по планина,
я си имав тридисет дружина.
Много зулум млади сум чинило,
отидовме во поле широко,
си найдовме три търла агънца,
си сборевме да й запалиме.
Дружината каил не ми беа.
и запалив, майко, пзгореа.
Си влеговме низ гора зелена,
си сретовме юнак и невеста.
си идеха у рода на гости,
си носеа едно мъжко дете.
Я им велев да й загинеме.
Дружината каил не ми беа.
И натерав юнак и невеста,
запалиха два силни огнои,
живо дете, майке, наденаа.
наденаа, майке, на ръжани.
Татко въртит, салде уздисует,
а майка му огън разпалует,
разпалует, дробни сълзи ронит.
Т' испекоа како рудо агне.
И й натерав, майке, да го ядат.
Дружината каил не ми беа,
да го ядат майка и татко му,
татко ядет, салде уздисует,
майка ядет, дррбни сълзи ронит,
г' изядоа како рудо агне.
Па се молят юнак и невеста:
- Пущите ни веке да си ойме!
Я не й пущив, майке, да си ходят.
Живи в земня, майке, й закопавме,
а юнака више път стаивме,
а невеста под път закопавме.
Дружината каил не ми беа:
- Немой, Дойчин, не прави греои!
Си одивме, къде си одивме,
кога назад мие се вративме,
от юнака беше изникнало,
ми нарасло пресноно ябулко.
От невеста беше изникнало,
ми нарасла винена лозница.
Преку пъта беше префълила,
на ябука да се завиткала,
много грозье беше обродила;
дружината свите си ядоха,
я не можев, майке, да си ядам.
Църне кръвье мене ми течеа.
Тогай велит Дойчинова майка:
- Чуеш вамо, Дойчин мили синко!
Що греои ти си починило,
уще толку, синко, би лежало,
у ще толку постели искинал,
уще толку визглаи искинал,
уще толку юргани искинал,
уще толку душези искинал!
Ние коските трева ти прорасла,
во тревата змии и смокои,
твои коски би се растуриле,
со каменье деца играяле,
твоя душа уще не излегла!
Како майка Дойчина кълнала,
тако него клетва го фатила.
дур му трева ние коски израста,
и во трева змии и смокои.
После нему душа му излезе.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021