* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се млад Стоян
от тежка болест, безцярна.
Лежал ми Стоян, болял ми,
тъкмо ми девет години,
девет години и половина.
Мама Стояни думаше:
- Стояне, синко Стояне,
станало й девет години,
откак си болен ти легнал,
ни умираш, сине, ни оздравяваш.
Да не си нещо греховен,
греховен, сине, виновен?
Стоян майка си продума:
- Я не ме, мамо, разпитвай,
ами ме в манастир закарай.
Там да се, мамо, изповядам,
дано ми, мамо, олекне.
Стояновата майчица
впрегна руси биволи,
Стояна в кола сложила
и за манастир потегли.
Вървели малко, не много,
до манастира стигнали.
Порти се сами затварят,
попове неми онемели
и кандилата угаснали.
Стояновата майчица,
тя си на Стоян пак дума:
- Стояне, сине Стояне,
на мене да се изповядаш,
дано ти, сине, олекне.
Стоян майка си продумва:
- Мале мо, стара майчице,
знаеш ли, мамо, помниш ли,
когато беше сушата,
подир сушата, кишата,
подир кишата, гладното,
подир гладното, хайдутлук?
Че ний се, мамо, събрахме
дор седемдесет юнака,
дор седемдесет и седем,
вярна си клетва сторихме -
де кого стигнем и срещнем,
главата да му отрежем,
с кръвта му да се причестим,
месо му нафор да вземем.
Че ний си, мамо, тръгнахме.
Вървяхме малко, не много,
минахме поле широко,
наслахме в гора зелена.
Край пътя дърво високо,
край дърво, бистър кладенец.
Че ний си, мамо, седнахме,
седнахме да си починем.
Кога на пътя погледнах,
из пътя, мамо, вървяха
мойта сестра Марийка
и зет ми, мамо, Иванчо,
на ръце дете носеха.
С уста й викам да върви,
с глава й махам да се върне,
а тя ме, мамо, не разбра.
Тогаз ги, мамо, хванахме
и си се чудом чудехме
кого от тях да убийме.
Ако сестрата убийме,
дете сираче ще остане.
Ако си зетя убийме,
сестра вдовица ще остане.
Че най си, мамо, решихме,
детенцето да убийме.
Аз си детенцето вземах,
аз му главичка отрязах.
Зетя, мамо, накарах
из гора дърва да събира,
буйни огньове да кладе.
Сестрата, мамо, накарах
край огън хоро да играе,
кога си дете печахме,
печахме и го ядяхме.
Оттам си, мамо, тръгнахме,
голяма сватба срещнахме,
всички сватбари избихме,
само младите оставихме.
Във две ги дървета вързахме
да се виждат, да се не стигат.
Минаха много години,
много зулуми правихме.
Кога се назад връщахме,
там, дето бяха младите,
дор две си лози израсли
и си клоните оплели,
хубаво грозде родили.
Че аз си, мамо, посегнах
от грозде да си откъсна,
лози се високо вдигнаха.
Че аз се люто разсърдих,
извадих ножче от пояс,
че си лозата отсякох,
от лоза кърви потече.
Оттогаз кат се разболях,
оттогаз и досега...
Стояновата майчица,
тя на Стояна продума:
- Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш
и още девет да лежиш,
да лежиш, да не умираш!
Докат си Стояна издума
и се от душа раздели.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021