* * *

Хайдушки грях

Болен Дойчин, болен юнак.
Поболе се юнак Дойчин,
та е лежал девет годин,
покарало десетата -
ни умира, ни стануе.
Из кости му трева ница,
из очи мухи летят,
из уста му цръвье падат,
у перчин му змии матят,
извели са девет змийчета,
по лице му на сънце лазят,
у очи му на вода идат,
изпиха му тия църни очи.
Ни умруе, ни стануе.
Скина майци до девет постели,
и ю скина до девет завивки.
Проговори неговата майка:
- Стани, стани, мили сине,
да те водим бела Сърбия,
на Сърбия църква Мария -
да ти четат девет попа,
девет попа, до осум дяка -
я д' умреш, я д' станеш.
Повела го майкя Сърбия,
на Сърбия - църква Мария.
Отдалек го църква согледала,
сама се църква затворила,
поповето, богме, онемеха,
дяковето, богме, ослепеха,
кандила се, богме, изтрошиха,
иконите, богме, опадаха.
От жалби е църква продумала:
- Таком Бога, Дойчинова мале,
изведи си Дойчин болен юнак,
изведи го из църква Мария,
та па си го тихо попитувай,
да не си е Дойчин много грешен.
А Дойчин ю потийо говори:
- Греховен съм, мале, бре та яко!
Та знаеш ли, мале, памтиш ли,
кога беше първата сбуна,
първата сбуна, размирия,
кога шетах с харамлии,
кога бехме през горица,
насреща ни момче и невеста,
де си пошле у баба на госкье,
у ръце им това мъжко дете.
Никой нехте юнак да се найме,
да им вземе това мъжко дете,
да го натне на зелен ръжен.
А азе се, мале, юнак наймах,
та им вземах това мъжко дете,
та го натнах на зелен ръжен;
па накладох тоя силен огън,
па накарах баща да го върти,
да го върти, да си се пече,
а майкя му огъньо да кладе.
Майкя му си огън кладе,
огън кладе и си съзи рони;
баща му си ръжен върти,
ръжен върти и си съзи рони;
дете дума, богме, от ръжено:
- Аво, тате, аво, мили тате,
стига върте тоя пусти ръжен,
извърте ми тия църни очи;
аво, мале, аво, мила мале,
стига кладе тоя силен огън,
изгоре ми тая тенка уста,
тенка уста, мале, клето сърце!
Изпече се това мъжко дете,
па дадох на баща и на майкя,
да си детето печено ядат;
ем го ядат, ем си съзи ронят.
Поведох ги още по-надоле,
па погубих момче и невеста.
Я момчето, мале бре, над пътьо,
невестата, мале бре, под пътьо.
Па слезнахме у поле широко,
там найдохму църква Мария -
никой нехте юнак да се найде,
да прерипне, мале, зидовето,
да извие, мале, катанците,
да отвори църквините врати.
Азе се, мале, юнак наймах,
та прерипнах, мале, зидовето,
та си извих, мале, катанците,
та отворих църквините врати -
увлезнахме у църква Мария,
кръстовето ясли направихме,
кандилата, богме, изтрошихме,
иконите под нозе турихме.
У църквата до два нови гроба -
един гробок, мале, невестица,
други гробок, мале, девойчица.
Никой нехте юнак да се найме,
да разкрие до два нови гроба,
да залюби, мале, невестица,
девойчици у пазука да бръкне.
А азе се, мале, юнак наймах,
па разкопах до два нови гроба,
та залюбих, мале, невестица,
девойчици у пазука бръкнах.
Па ойдохме у гора зелена,
де пекохме това мъжко дете -
де паднали неговите кости,
там никнала петровка ябука,
от рода се, мале, поломила;
па пойдохме още по-надоле,
де убихме момче и невеста -
там никнале две бели лозници,
от рода се, богме, поломиле,
сос коренье се, богме, заплеле,
сос връове се, богме, доставиле...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021