* * *

Хайдушки грях

Разболя се млад Стоян
от тежка болест безцерна,
ни умира, нито става.
Мама Стояна думаше:
- Сино, Стояне, Стояне,
стана ми девет години,
девет постелки изгнои,
девет черни димитки
и девет пъстри възглавки.
Кажи си, сино, грехове,
дано ти господ опрости.
Стоян мама си думаше:
- Мале ма, стара майчице,
знаеш ли, майко, помниш ли,
га беше, майко, сушата,
сушата още кишата,
кога умряха овцете,
овцете, мамо, кравите,
как нии ги, майко, недрахме,
ала ги купен сторихме,
че се покачих на купен
и се изясно провикнах,
който е юнак над юнак,
тука при мене да дойде,
че се събрахме, набрахме
дор седемдесет юнака,
вярна си клетва кълнахме,
когото срещнем по пътя,
главата да му отрежем,
сабите си да накървим.
Вървяхме, колко вървяхме,
вървяхме, защо вървяхме,
сред гора, майко, срещнахме
моята сестра Еленка
и нашия зет Тодора,
мъжка си рожба носеха.
Един си на друг думахме,
ако заколим Тодора,
сестра вдовица остава,
със мъжко дете на ръце,
ако заколим сестрата,
дете сираче остава.
Най-подир, майко, решихме,
да си детето погубим.
Решихме и го сторихме,
буен огън накладохме,
дете в огъня хвърлихме,
че нии, майко, накарахме
баща му с кавал да свири,
майка му песен да пее,
а дете в огън да гори.
И пак, майко, тръгнахме.
Вървяхме, колко вървяхме,
сред гора, майко, срещнахме
една ми сватба болярска.
Булката дарба дарява,
на всички дарба тя даде,
до мене дар не достигна,
булката вино даваше,
до мене пак не достигна,
че пак, майко, тръгнахме,
че се дружина присмива:
- Стояне, млада войвода,
честита да ти е дарбата,
сладко ли беше виното.
Мене ме мъчно домъчня,
още ме гневно догнева,
че се назаде повърнах,
че хванах, майко, булката,
булката с младоженеца,
че ги в гора заведох,
в голяма гора букова.
На два ги бука завързах,
със очи да се погледват,
със ръце да не се стигат
и пак си мамо, тръгнахме.
Минаха девет години,
пак се назад повърнахме,
на двата бука дойдохме
две са ми лози израсли.
Бяло си грозде вързали,
всички грозде откъснаха,
ази нагоре посегнах,
че се лози издигнаха,
мене ме гневно догневя,
и си лозите отсякох,
черни кърви текнаха,
люта ме глава заболя,
люта ме болест захвана.
Стояновата майчица,
до земя сълзи ронеше
и на Стояна думаше:
- Сино, Стояне, Стояне
Девет си години лежеше
още девет да лежиш,
на пара турска да седиш,
със стълба в гърне да влизаш,
комар да тий хранен кон,
тогава, сино, да умреш.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021