* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се млад Стоян,
лежал ми Стоян, болял ми
цели ми девет години.
Девет постели изгнои
и девет пъстри възглавки.
Мама Стояне думаше:
- Кажи си, синко, греховете,
мама ти да ги изпрости!
Стоян мама си думаше:
- Знаеш ли, мамо, помниш ли
когато беше сушата,
подир сушата и кишата
ония гладни години.
Ние бяхме, мамо, овчари,
че ни овцете измряха
и кучета побесняха.
Че ние се, мамо, събрахме
дор седемдесет овчаря,
дор седемдесет и седем.
Нали сме, мамо, овчари,
не знаем жътва да жънем,
не знаем коса да косим.
Че ние си, мамо, решихме
хайдутлук, мамо, да вършим,
хайдутлук, мамо, шайкалък.
и ние си, мамо, решихме
когото срещнем най-напред
да му главата отрежем,
с кръвта му да се причестим,
с месото да се смърсиме.
Че ние се, мамо, заклехме
във Великата неделя,
на Великия четвъртък,
срещу Разпетия петък.
Кат се заклехме и тръгнахме.
Из гора, мамо, срещнахме
моята сестра Петранка,
те с мъжа си вървяха,
Стоянча на ръка носеха.
Много си, мамо, аз мислих,
ако мъжа и убием -
Петранка ще вдовица остане,
ако Петранка убием
Стоянчо ще сираче остане.
Че аз си, мамо, помислих
Стоянчо да убием,
че те са още младички
другичко ще си добият.
Вземах Стоянчо на ръка.
Нали е дете сестрино,
много ми, мамо, домиля,
ала като си помислих,
че сме се клетва кълнали,
подхвърлих, мамо, Стоянча
и го на сабя набучих.
Кладохме буйни огньове,
да си Стоянча печеме.
Като Стоянча пекохме,
ние си, мамо, карахме
майка му песен да пее,
баща му с кавал да свири.
И пак си, мамо, тръгнахме.
Срещнахме сватба голяма.
Накарахме, мамо, накарахме
булката от кола да слезе.
Всичките вино черпиха,
всичките кърпи дариха.
До мене, мамо, кат стигна,
кърпите им се свършиха
и виното се довърши.
Моите, мамо, другари
почнаха да ме подбиват,
подбиват и подиграват:
- Стояне, наша войводо,
Стояне, баш байрактарьо,
хубава ли ти е кърпата,
сладко ли беше виното.
Че аз се, мамо, повърнах,
че си сватбата настигнах,
че хванах, мамо, булката,
булката и младоженека,
че ги на дърво завързах,
гръб на гръб аз ги докарах,
с ръце да не се достигнат,
с очи да не погледнат
и си дружина настигнах.
Ходихме що сме ходили,
като се назад върнахме
из гора, мамо, видяхме
две лози, мамо, узрели,
посегнах да си откъсна -
лоза се, мамо, повдигна
и аз се, мамо, ядосах,
че си сабята извадих,
че си лозите пресякох,
алени кърви протекоха.
Тогаз си, мамо, аз спомних,
че си младите там вързах,
те там си, мамо, окапали.
Дето булката завързах -
бяла е лоза израсла,
с черно грозде узряла,
дето момъка завързах -
черна е лоза израсла,
с бяло грозде узряла.
Мама Стоянку продума:
- Девет години как лежиш
и още девет да лежиш!
Булката беше буля ти,
младоженека - батю ти.
Станало е девет години,
батя ти за булка изпратих,
няма го, не се е завърнал.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021