* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се й млад Стоян,
млада Стоян млада войвода,
че й лежал, че й болял
цели ми девет години
майка му над него стоеше,
с бяла му кърпа мухи бранеше.
Тя на Стояна тихум думаше:
- Стояне, миличък мамин,
станало и девет години
как лежиш мама, как болиш.
Девет постелки изкъса,
изкъса и ги износи
и тази мама десета,
и десет пъстри възглавки.
Що си на Бога прегрешил?
Стоян мамо си думаше:
- На тебе да се изповядам
аз ще ти казвам грехове,
пък ти ги, мамо, прощавай.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
га беше, мамо, сушата,
подир сушата кишата,
зла зима, гладна година,
кога ни овцете измряха.
Кога ни овцете измряха
и ни кучета избесняха.
На три ги купи трупахме
най-подир, мамо, бер умря
свена ялъклията,
свена с девет звънеца,
него най-отгоря турихме.
Че ний се, мамо, събрахме
от девет къшли овчари
от десетата гуйдари.
С голи криваци останахме.
Всички се, мамо, чудехме
на каква кяра да идем.
Коя е кяра най-лека,
по-скоро пари да стигнем
и овци да си купиме,
и пак наедно да тръгнеме.
Да идем да женим, не можем
да идем да косим, не знаем.
Най-сетня, мамо, решихме
хайдутлук кяра да хванем,
че тя е кяра най-лека
най-лесно и скоро печелна.
Че се, мамо, събрахме,
купихме пушки бойлии,
купихме саби гренгии.
Станахме, мамо, хайдути
и аз им станах войвода.
Вярна си клетва сторихме
на първи Велики четвъртък
срещу Разпетия петък,
най-напред кого срещнеме
и да й на някой роднина,
хатър да не му остане -
дроба му нафор ще вземем
с кръвта му ще се причистим,
ножове да си накървим
клетвата да ни са хване.
Тръгнахме, мамо, минахме,
минахме, гора зелена,
настахме поле широко.
На пътя, мамо, срещнахме
свако и кака двамата -
на тебе гости идеха,
малко детенце носеха.
От клетва не си излязох,
отидох в гора зелена,
развих се, дърва насякох,
осенов ръжен отсяках,
некастрен, мамо, неострен.
Ние се, мамо, чудехме,
на кого глава да вземем -
ако заколим свако ми,
кака вдовица ще остане;
ако заколим кака ми,
дете сираче остава.
Най-сетне, мамо, решихме
детето да си заколим
главата да му отрежем,
сабите да си накръвим,
клетвата да си изпълним.
Че аз си поех детето,
да му главата отрежа.
Дете ми в ръце продума:
- Вуйчо льо, вуйчо Стояне,
развий си, вуйчо вървите,
да ми ръцете завържеш,
да не ми мръднат ръцете,
ръцете да не си порежеш.
Мене ме гнява догневя,
повече жалба дожаля,
че му главата отрязах.
Буен си огън кладохме,
на два го шиша бучихме,
детето, мамо, печахме.
Свако аз, мамо, накарах
да ни с кавала посвири,
и кака да му приглася.
Свако с кавала свиреше
и го със сълзи облива,
пък кака, мамо, пееше,
синьото небе дереше.
От там си, мамо, тръгнахме
из тази гора зелена,
на пътя сватба срещнахме,
голяма сватба богата
булката вино залива
и още дарби дарява.
На всички вино тя даде,
на всички дари тя дари,
за мене, вино не стигна,
до мене дара не стигна.
Когато, мамо, тръгнахме,
другари ми се присмяха:
- Стояне, млада войводо,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарове!
Мене ме гнява догневя,
че се назаде повърнах,
всички сватбари посякох.
А че си булката хванахме,
булката с младоженеца,
за два ги бука вързахме,
за два ми бука близнака -
със очи да не се поглеждат,
със ръце да се не стигат.
Ходихме, хайдутувахме,
цели ми девет години.
Кога се назад върнахме,
пътя ни беше пак от там
край буковете пак стигнахме.
Ази се, мамо, поотбих,
да видя що е станало
с булката и младоженека.
На тези буки близнаци,
дор две лози израсли.
Върховете им са допрели.
Дет' беше младоженека -
червено грозде родила.
Дет' беше булката -
бяло ми грозде родила.
Всички от грозде ядоха,
аз като, мамо, посегнах,
лози се вдигат нагоре,
лози се вдигат не дават.
Мене ме гнява догневя,
че си лозите отсякох.
От лози кърви тръгнаха
и пак от гроздето кусах.
Тогаз ме глава заболя,
люта ме треска затресе,
и до днес не ме претресе.
Стояновата майчица,
тя на Стояна думаше:
- Стояне, синко Стояне,
станало й девет години
как лежиш, синко, как болиш
и още девет да лежиш,
на пара турски да седнеш,
ока пшеница да вдигнеш
и тежка да ти е тя,
със сламка да се подпираш
и тя да ти е дебела,
през пръстън да се препъхнеш,
през иглен връх да минаваш,
и пак да ти е широко,
за тия тежки грехове,
сестриното дете заклал си
и брат си с булче хубаво.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021