* * *

Хайдушки грях

Мама Стояне думаше:
- Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш,
не съм те, синко, питала
от какво ти е болестта,
от какво лежиш, линееш?
Майно ле, стара майчице,
стани ми, майко, духовник,
на тебе да изповядам
моите тежки грехове.
Помниш ли, мамо, мари, знаеш ли,
когато беше сушата,
на след сушата кишата,
на след кишата и глада.
Кой с коса знае, мамо, да коси,
кой жътва знае да жъне,
за хлебец да си изкара;
пък аз нищичко не знаех,
че станах, мамо, хайдутин.
Ние се събрахме, мамо, отбрахме
дор седемдесет юнака,
дор седемдесет и седем,
аз им бях, мамо, мари, войвода.
Люта се клетва, мамо мари, заклехме,
когото стигнем, я срещнем -
с кръвта му ще се причестим,
от тяло му нафор ще вземем.
Тръгнахме и потеглихме,
изминахме поле широко,
настана гора зелена.
Среща ни иде сестрата,
сестрата, мамо, Тодорка,
със зетя, мамо, Никола;
мъжка си рожба носеха.
Като я видях, майно ле,
с глава й викам: "Отбий се!",
с очи й викам: "Върни се!",
ама сестрата не разбра...
Като ги, мамо, срещнахме
и сред гора ги запряхме,
един се други, мамо, питахме -
кого от тримата да вземем,
да вземем и да го заколим...
Ако заколим Никола,
сестрата вдовица остава.
Ако заколим сестрата,
детето без майка остава.
Най-подир, мамо, решихме
детето да си заколим,
детето, малък Стоянчо -
на мене беше кръстено...
Извадих, мамо, ножа си,
на дете глава отрязах,
от кръвта му всички сръбнахме.
Буен си огън накладохме,
дете на огън сложихме.
Извадих, мамо, кавала
и си на хоро засвирих;
Тодорка и зетя Никола,
пък тях ги, мамо, накарахме
край огън хоро да играят.
Тез ми са първи грехове.
Оттам си, мамо, тръгнахме,
тръгнахме и потеглихме,
из гора, мамо, вървяхме,
бистър кладенец найдохме,
седнахме да си починем.
Среща ни сватба идеше,
голяма сватба болярска.
Ние си сватбата, мамо, запряхме;
булката дари дарува,
на всички даде по нещо,
за мене дар не достигна.
Младоженекът вино налива;
на всички даде по чашка,
за мене, мамо, вино не достигна.
И си сватбата, мамо мари, замина.
Моите верни другари,
нали ми се, мамо мари, присмяха:
- Стояне, млада войводо,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарите!
Аз се, мила мамо, разсърдих,
че си сватбата, мамо мари, настигнах,
извадих, мамо, ножа си.
Като се извих надясно,
докато се обърна наляво -
само булката остана,
булката с младоженека.
Пък тях ги, мамо, улових,
у две дървета завързах -
със очи да се поглеждат,
със ръце да се, мамо, не стигат...
Ходихме, хайдутувахме
цели ми дор три години.
Като се назад върнахме
и пак през гора минахме -
дето бях вързал младите,
дор две са лози, мамо, израсли,
върховете им се, мамо, оплели,
бяло са грозде, мамо, родили.
Посегнах грозде да откъсна,
грозде се вдигна високо.
И аз се люто разсърдих,
извадих, мамо, ножа си,
че си лозите, мамо, отсякох.
Като ги, мамо, отсякох,
черни са кърви шурнали.
Тогаз ме глава заболя,
люта ме треска разтресе.
Като чу майка му тез думи,
тя на Стояна продума:
- Стояне, синко Стояне,
девет години, синко, как лежиш,
и още девет да лежиш;
девет възглаве, мама, да избутят,
и девет, синко, постели!...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021