* * *

Хайдушки грях

Мама Димитру думаше:
- Димитре, мило мамино.
Девет години как лежиш,
девет постели изгной
и девет пъстри възглави;
от какво ти е болестта!
Да ми не бъдеш греховет?
Димитър мами думаше:
- Майно ле, стара майчице.
Кога питаш, да кажа,
да кажа, да те не лъжа.
Греховет, мамо, че много;
стани ми, мамо, духовник
на тебе да се изповядам.
Помниш ли, мамо, знаеш ли,
когато беше сушата,
на след сушата кишата,
подир кишата гладното.
Аз си бях, мамо, сираче,
ние бяхме братя седмина,
пак ти ни, мамо, думаше:
- Вървете къде знаете,
вървете да се хранете.
И от тогази, майно ле,
аз хайдутин отидох,
на хайдутите войвода.
Ние се, мамо, събрахме,
до седемдесет юнака;
на Благощене излязахме,
сторихме вяра и клетва
на пръв ми Велик четвъртък:
де кого срещнем, я стигнем,
главата да му отрежем,
ножове да накървиме.
Стигнахме, мамо, стигнахме
зетя си, мамо, Тодора,
и още сестрата Стоянка,
мъжко си дете носеха,
и аз се чудех и маех:
да заколиме зетя си,
млада вдовица ще стане,
да заколим сестрата,
зетя млад вдовец ще стане
да заколим детето,
че без него минуват.
И аз си поех детето,
поех го да го помилвам.
То беше на мене кръстено,
че не го, мамо, помилвах,
ами извадих остър нож,
та че си заклах детето
и си го на шиш турихме,
че накладохме два огъня,
детето да опечеме,
че накархме зетя си
на огън да го превърта
и с меден кавал да свири.
И накарахме сестрата
да пее, да го преглася.
Ходихме девет години
и десетата подбрахме,
срещнахме сватба голяма,
че си сватбата позапре
булката вино да дава
всеки му ръка целунна.
Присмяха ми се дружина,
че не ми вино подава
и ръка не целунала,
защо съм млад войвода.
И аз се люто разсърдих,
че си сватбата престигнах
и си извадих остър нож,
та си сватбата погубих
и си улових булката,
булката с младоженеца,
че ги в гората заведох,
и два ги бука повързах
да думат да си не чуват
и с очи да се не виждат,
та че ги, мамо, заминах.
Девет години ходихме,
ходихме и се върнахме
от там си, мамо, поминах,
да видим какво е станало.
Дето ги, мамо, оставих,
там никнали две лози
и си изплели вършито,
та си гроздице родили.
И аз си миром не минах
и си откъснах гроздице
пак си извадих остър нож,
че им отсяках вършито.
Като си грозде похапнах,
върла ме треска затресе,
люта ме глава заболя.
Мама Димитру думаше,
и още люто кълнеше:
- Димитре, синко Димитре,
девет години как лежиш
и още девет да лежиш,
месата да ти окапят,
костите ти да огният;
тя беше, синко, сестра ти,
сестра ти, синко, Тодора.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021