* * *

Хайдушки грях

Майка Югрену думаше:
- Синко Югрене, Югрене,
девет години ка лежиш,
девет постелки съдираш
и девет, синко, завивки;
сега десета настала,
десета е мама постлала,
с десета те е завила;
мама не те е питала
да ми не бъдеш греховен!?
Югрен майци си продума:
- Майно ле, стара майно ле,
греховен, майно, та не ли!
Повниш ли, майно, знаеш ли,
кога войници вървея,
наред селата палея?
Тогава, майно, и азе
запасах сабля френгия,
нарамих пушка бойлия,
та си с войници отидох,
на войниците байрактар.
Кога се, майно, събрахме
с моята верна дружина,
верна си клетва сторихме -
кого си срещнем най-напред
живичък да го не пуснем,
най да го, мамо, заколим,
ножове да си накървим,
саблите да опитаме.
Като клетвата сторихме,
редом по редом тръгнахме;
вървехме, що повървехме,
настахме гора зелена.
В гората, майко, срещнахме
младенци с мъжко детенце.
Всичките мои другари,
всичките миром минаха,
а азе миром не минах,
нали си сабля извадих,
та си младенци заколих,
младенци с мъжко детенце.
Оттамо, мамо, тръгнахме,
вървехме, що повървехме,
настахме поле широко;
в полето, мамо, видяхме
кошара с вакли агънца.
Всичките мои другари,
всичките миром минаха,
а азе миром не минах,
нали кошари запалих;
като кошара гореше,
вакли агънца блееха,
екот се сбива в небеса,
от Бога роса капеше,
та си кошара гасеше.
От тамо, мамо, тръгнахме,
вървехме, що повървехме,
видяхме, мамо, телчарник,
телчарник с млади теленца.
Всичките мои другари,
всичките миром минаха,
а азе миром не минах,
най ми телчарник запалих;
като телчарник гореше,
мали теленца ревея -
екот се сбива в небеса,
от Бога роса капеше,
та си кошара гасеше.
От тамо, мамо, тръгнахме,
вървехме, що повървехме,
настахме село пустосел -
скоро от чума помряло;
под село нови гробища,
под село във ливадето.
Всичките мои другари,
всичките миром минаха,
а азе миром не минах,
най ми разделих гробове -
кому гроб, мамо, кому два,
мен си оставих три гроба;
та си гробове разкопах.
Кога разкопах първи гроб,
в него бе, мамо, младенец,
младенец, мамо, с долама
и на глава му венчило.
Кога разкопах втори гроб,
а то бе, мамо, невеста
под жълти, бели магдане
и на глава й венчило.
Кога разкопах трек'и гроб,
а то бе руса девойкя -
ситна я роса побило
по бяло лице румено.
Майно льо, моя драгайо!
Не можах да се отърпя,
най ми се, мамо, наведох,
наведох да я прегърна -
краката ми се сгърчиха,
краката, та па ръцете,
краката до коленете,
ръцете до лакътете...
Приникнах да я целуна -
триж ми се джуни пукнаха,
три ясни кърви капнаха
по нейно лице румено.
Оттам, мамо, тръгнахме,
вървехме, що повървехме,
настахме село Койнаре;
в селото колца голема
на Стоян чорбаджията,
на Стоян баш болярина.
Право у него отбихме;
всичките мои другари,
всичките миром влазяха,
а азе миром не влезох,
най се отдалеч провикнах:
- Стояне, чорбаджийо ле,
Стояне, баш болярино,
излезни, Стоян, излезни,
та си гостето посрещни,
хубаво им се отсрами!
Стоян си гости посрещна,
та па на гости думаше:
- Добре ми дошли, войници,
какво сакате, туй ще да -
воля ви крави ялови,
от девет години ялови,
воля ви овни матурци,
воля ви вакли агнета!
Моите верни другари,
миром седеха, мълчеха,
а я Стояну продумах:
- Стояне, чорбаджийо ле,
не щем ти крави ялови,
не щем ти овни матурци,
не щем ти вакли агнета,
най ти сакаме детето,
детето тройогодишното -
по-скоро да го заколиш,
по-скоро да го опечеш,
че главата ще ти увзема!
Стоян си нищо не рече,
похлупи калпак до очи,
порони сълзи до земи,
па на Петкана думаше:
- Либе Петкано, Петкано,
скоро детето окъпи,
хубаво си го премени
да му се понарадваме -
довечера ще го заколим,
гостето да си нагостим,
главите да си отървем!
Петкана Стоян послуша -
скоро детето окъпа,
хубаво си го премени,
облече манта шарена,
тури му шапка алена.
Детето по двор ходеше,
майка му сълзи ронеше,
баща му ножа точеше.
Дете на баща думаше:
- Тейне ле, мой тейне ле,
хубаво точи ножето,
хубаво да ме заколиш,
та кърви да (не) отфръкнат,
дрехите да ти напръскат!
Стоян наточи ножето
и си заколи детето.
Азе направих остър шиш,
та си детето нанизах,
край огъня го препекох;
та па накарах баща му
хубаво да го опече,
майка му с масло да маже.
Дете от шиша продума:
- Добре ме върти, тейне ле,
хубаво мажи, майно ле,
че ми се джуки пукнаха,
ясни ми кърви бликнаха!
Всичките мои другари
като вкамени седеха,
и като дете дочуха
от шиша да си продума,
един по един бегаха
и мене люто кълнеха:
- Югрен войводо, войводо,
проклет да ни си, Югрене -
девет години да лежиш,
да лежиш, да не умираш,
да лежиш, да не оздравеш!
Па я улових детето,
та го от шиша измъкнах,
парче по парче разкъсах,
посред къщи го разхвърлих...
Майка Югрену думаше:
- Синко Югрене, Югрене,
девет години ка лежиш,
и още девет да лежиш!
Месото да ти окапе,
месото от кокалете,
та майка да ги събере
във нейна прека престилкя,
та да ги, синко, занесе
във долненската махала,
във юдейските гробища!
Току майка му свършила,
Югрен се с душа раздели...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021