* * *

Хайдушки грях

Пиле пое в гъста гора,
гъста гора Дамянова,
кой го чуе от родина,
че си лежи по година.
Дочу си го млад Стоян,
та си лежа девет годин,
девет годин и половина,
скина майчи три постели
и три зглавници шарени.
И до него студна вода,
зиме дърва и борина,
лете сенкя и постилкя -
ни умрува, ни станува,
с двете нозе ологаве,
с двете ръце осакате,
у уши му мухи литат,
у очи му уръве мръдат,
у перчик му змия мати.
Проговори негова макя:
- Да не си, сине, греховен,
да вика макя попове,
да ми те, синко, изповедайо?
Он на макя проговара:
- Леле, мале, стара мале,
греховен, мале, та много...
Кога бехме луди-млади,
луди-млади - харамлии,
бидохме, мале, в една гора,
найдохме мома и момче,
проговори войводата:
- Кой че се юнак найма
да отсече зелен пафит,
да си връже мома и момче,
момата над пътьо,
момчето под пътьо?
Никой нехте, мамо,
юнак да се наеме,
па се сирак азе найдох,
та отсекох, мамо, зелен пафит,
та си връжах мома и момче,
момата вържах над пътьо,
момчето, мамо, под пътьо.
Па ойдохме, мамо, в една тръпа,
пуна тръпата с агненца,
проговори войводата:
- Кой че се юнак наеме
да запали нова тръпа?
Погледахме, мамо, постояхме,
никой, мамо, нехте,
па се азе сирак найдох,
запалих си нова тръпа.
Па ойдохме в една къща,
у къщата стара баба,
стара баба, стари дедо,
имаа си девет щерки,
девет щерки, една сина.
Проговори, мамо, войводата:
- Кой че се юнак нае
да накладе буен огън,
да хвърли една сина,
а сестрите да накара
хоро да му играт,
а макята и бащата -
на изводо и извръто.
Никой се юнак не нае,
па се азе сирак найдох,
накладих си буен огън,
хвърлих си една сина,
сестрите, мамо, играят,
макята и бащата
изводат, мамо, изврътат.
Па ойдохме, мамо, в едно село
от чума село бегало,
сал една църква шарена,
пред църквата - до два нови гроба.
- Кой че се юнак найма,
да разкопа до два гроба,
да видиме що има у них?
Постояхме, мамо, погледахме,
никой се юнак не найма,
па се азе сирак наех,
разкопах си до два гроба,
пръва гроба - малка мома
и хубава и не е,
на ръце и свилен яглък;
втора гроба - невестица,
на ръце й мъжко дете,
сънцето е надгреяла,
месецо е надделела.
Постоях си, мамо, погледах си,
па се сведох, цаливах я,
пукна ми се тенка уста,
та паднаха до три кръви
на нейното бело лице,
извадих си бело кръпче,
обритах й бело лице.
И макя му проговори
- Това си е наше село,
наше село, наша църква.
Щото си е малка мома,
това си е твоя мила сестра,
щото си е невестица,
това си е твое либе,
щото си е мъжко дете,
това си е твоето...
Щом си Стоян грехове изказа
и си веднъж Стоян умре.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021