* * *

Хайдушки грях

Разболял се ми се й млад Стоян,
че й полежал, поболял
тъкминко девет години;
девет постелки изгнои,
и девет кични губера,
и девет пъстро възглаве.
Му дума майка му:
- Стояне, синко, Стояне,
я казвай, майка, грехове,
майка ти ще е духовник,
духовник и изповедник,
мама ще да те изповяда!
Стоян майци думаше:
- Помниш ли, мамо, знаеш ли,
когато беше сушата,
на след сушата кишата,
на след кишата зла зима,
зла зима, гладна година?
Аз имах стадо хиляда,
хиляда бели будици,
петстотин вакли югича,
пък ти ми, мамо, думаше:
- Стояне, синко Стояне,
не ще мож да го иззимиш.
Я продай пол'вината,
напролет ще се изагнят,
пак щат толкози да станат!...
Пък аз те, мамо, не слушах,
ами зазимих всичкото,
мамке ле, че им приготвих
петстотин кола със сено,
хиляда кила с ечумик.
Че храних, мамо, че загубих,
захире ми си се довърши,
зимата ни се преполви,
че ми стадото замряло...
Че мряха, мамо, че мряха;
не клахме, мамо, не драхме,
на вит ги купен кладяхме,
купена ми се извърши,
стадото ми се довърши.
Най-подир умря югича,
югича златорогия
със девет звънца сребърни -
него на кълпат угудих.
Че седнах, мамо, на купен,
че със кавала засвирих.
Кавала свири-говори:
- Дружино, вярна, сговорна,
сбирайти се, събирайта се!
Че се събрахме, отбрахме,
на Мокренската дъбрава
На Мокренската дъбрава бял камък,
гойдарите с брадвите,
пък овчарите с куките,
мислихме, мамо, мислихме,
на какъв кяра да идем,
на какъв кяра, печалба.
Какъв е кяра най-хубав,
най-хубав, мамо, най-лесен,
на него кяра ще идем -
със хайдутите ще тръгнем
на първи Велик Четвъртък.
Аз им бях млада войвода.
Ний сме се клетва заклели
де кого срещнем и стигнем,
с кръвта му ще се конкаме,
сабята ще накървавим,
от месо нафор ще вземнем!...
Вървехме гора зелена,
настахме поле широко,
сред поле й дърво високо,
под дърво й студен кладенец,
на кладен'ца ще идем,
студена вода да пием.
Че там си кака намерих,
кака и батя двамата -
на първи Велик Четвъртък
на тебе идат на гости,
на гости и на повратки,
деветгодишни повратки...
С глава им кимах да бягат,
с ръка им махах да чакат.
Стоян на Рада думаше:
- Радо льо, сестро Радо льо,
сега ли, Радо, намери
у мамини си да идуш
у мамини си на гости
на братови си повратки,
на първи Велик Четвъртък?
Кога хайдути потеглят,
верна си клетва подават -
де кого срещнат и стигнат,
братец или сестричка,
с кръвта му ще се конкаме,
от месо нафор ще вземнем!
Ние се чудом чудихме,
ако заколим батя,
кака вдовица остава,
ако заколим кака,
детето без майка остава?!...
Стоян на Рада думаше:
- Раздени, како, Иванча,
той ръка да ми целуне,
вуйчо му кръстец ще даде!
Кака Иванча раздяна,
Иванчо ми ръка целуна.
Ще даде жълта жълтица;
не даде жълта жълтица,
най му главата отрязах,
че викнах, мамо, че викнах:
- Дружина, вярна, сговорна,
кладете буйни огньове!
Кака си, мамо, карахме,
с ножове я дупчихме,
да пече Иванча, да пее.
Кака Иванча печеше,
хем пече (кака), хем пее,
хем пее (кака), хем плаче!
Батьо с кавал свиреше,
кака ме люто кълнеше:
- Стояне, братко Стояне,
девет години да лежиш,
девет постелки да изгноиш,
и девет кични губери,
и девет пъстро възглаве;
кокали да ти подрънкат,
тогаз, Стояне, да умреш!
Като се дете опече,
от месото му нафор вземнахме,
от кръвта се комкахме.
И тогаз в два ги бука вързахме,
да викат, да не се чуват,
да гледат, да не се виждат.
Тогаз, майко, тръгнахме,
тръгнахме да хайдутуваме.
След три години се върнахме
през тая гора зелена,
дето бяха вързани...
Батьо, майко, и кака
до две лози израсли,
горе на върха се сплели
и черно грозде родили.
Всички другари минаха,
всички си грозде откъснаха,
като дойде ред за мене,
лозе са вдигна високо -
не можах грозде да стигна...
Аз се, майко, ядосах,
сабята си извадих
и лозата, майко, насякох,
черни я кърви обляха,
и мене, майко, напръска.
Люта ме глава заболя,
люта ме треска затресе...
Оттогаз, майко, досега,
девет години как лежа,
не оздрайвам, не умирам.
- Девет години, Стояне, си лежал,
и още девет години да лежиш,
като си такива грехове направил!...

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021