* * *

Хайдушки грях

Разболял се е млад Стоян,
Та лежал Стоян, тъй болял,
цели ми девет години.
Девет е плъсти изгноил
И девет нови губера.
Мама Стояни думаше:
- Стояне, сине Стояне,
станало е девет голини,
се лежиш сине, се болиги,
ни умираш, ни оздравяваш.
че мене вече додея
тебе болен да гледам.
дали си сине, греховет,
грехове, синко, да плащаш?
Стоян мами си думаше:
- Мамо ма, мамо миличка,
аз имам, мамо, много са,
много са и големи са.
Кой първо да ти казвам?
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
Кога беше, мамо, сушата,
Подир сушата-кишата,
подир кишата - зла зима.
Аз си стедо изморих,
че останах без никакво,
без никакво, мамо, наследство.
Чудех се, мамо, маях се
какъв кяр да захвана
занаят, мамо, лесен,
лесен и паралия.
Че си, мамо, помислих
Хайдутин, мамо, да стана.
Че си дружина посъбрах
дванайсетина дружина
със мене стават тринайсет.
Аз ще им бъда войвода.
Събрах ги, мамо, тръгнахме.
Пушки, мамо, нарамихме
и саби си прикачихме.
И вече из пътя тръгнахме
хайдутлук да правиме.
И се, мамо, приклехме,
каквото в пътя срещнеме
все да го кайдисваме.
Вървяхме, мамо, вървяхме
из пътя си срещнахме,
срещнахме кака и зетя,
малък Иванчо водеха.
Чудех се, мамо, маех се
какво, мамо, да правя,
нали сме клетва заклели,
трябва клетва да изпълним,
кака да кайдисам -
Иванчо сирак ще остане.
Бате да кайдисам,
кака вдовица ще остане.
Че ди Иванчо улових,
та му главичка отрязах.
Минахме и разминахме.
Насреща ни сватба идеше.
Като си сватба срещнахме
и си сватба възпряхме.
После булка и годеник
от колата си снехме.
Зетят ни вино предава,
булката ръка целува
и тънки дари дарява
Минахме и разминахме.
Че ме другари приплескаха:
- Стояне, брада войводо,
сладко ли беше виното,
тънко ли беше дарето?
Мен ме е гняв догневяло
и ме срамно досрамяло,
че ги от кола съборих,
че си двамата залових,
че ги в дере заведох,
в дере, мамо, дълбоко,
че ги, мамо, аз вързах
за два горуна дебели
с очи да се виждат,
пък да не се засегнат,
засегнат да се развържат.
Че там ги, мамо, оставих.
Ходихме, мамо, ходихме,
ходихме девет години,
хайдутлук, мамо, правихме.
Като се, мамо, върнахме,
пак край дере минахме.
Горките, мамо, стопени
на местата им-лозини,
на зетя-зерна лозина,
на булката-бяла лозина.
Расли, мамо, порасли
и пак се, мамо, събрали
и плод са, мамо, вързали.
Аз си, мамо, посегнах
грозде да си откъсна.
Лози се нагоре издигнаха
не можах да си откъсна.
Мене ме люто догневя,
че си сабя измъкнах,
че си лозини отрязах,
черни кърви текнаха,
че ме, мамо, опръскаха
Люта ме треска отресе
и не ме, мамо, претресе.
Мама Стояне думаше:
- Стояне, сине Стояне,
станало е девет години
все лежиш, сине, все болиш.
И още девет да лежиш,
няма грехове да изплатиш.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021