* * *

Хайдушки грях

Разболял се е млад Богдан,
млад Богдан, млада войвода,
тъй лежал Богдан, тъй болял
цели ми девет години.
Богдановата майчица,
тя си Богдан думаше:
- Богдане, синко Богдане,
станаха девет години,
как лежиш, синко, как болиш,
девет постели изгниха,
от нищо файда нямаше,
кажи си майци грехове.
Богдан мама си думаше:
- Мале ме, стара майчице,
знаеш ли, мале, помниш ли,
когато беше сушата,
сушата, още кишата,
овцете, мамо, измряха,
кучетата ни побесняха
и ний се, мамо, събрахме,
от девет села овчари,
овцете, мамо, издрахме,
буен огън накладохме,
един се други питахме
какво да правим, да сторим.
И ние, мамо, решихме,
хайдутлук, мамо, да правим,
и ний си клетва дадохме
на ден на свети Великден.
Когото срещнем най-напред,
с кръвта му да се причестим,
с плътта му да отговеем.
Когато, мамо, тръгнахме,
войвода не си избрахме
и аз дружина продумах:
- Дружина вярна, сговорна,
който се назад завърне,
черквата да си запали,
той ще ни стане войвода.
Никой се, мамо, не нае,
ази се назад завърнах
и си черквата запалих,
икони като горяха,
люто ме, мамо, кълняха.
Аз си дружина настигнах,
тръгнахме да хайдутуваме,
минахме гора зелена,
наехме поле широко,
насреща, мамо, идваха
моята сестра Еленка
и свако, мамо, Иванчо
с мъжка си рожба Стоянчо.
Чудих се, мамо, маях се
какво да правя, да сторя.
Еленка ако убия,
дете сираче ще остане,
Иванчо ако убия,
Еленка млада вдовица.
Аз си дружина погледнах,
всички ме страшно гледаха,
аз и детето поисках,
детето, малък Стоянчо,
в очите да го погледна,
в челото да го целуна
и си детето целунах,
и го нагоре издигнах,
и го в земята ударих.
Ножове си извадихме
и детето намушкахме,
с кръвта се, мамо, конкахме,
буен огън накладохме,
дете на шиш надянахме
и на огън опекохме.
На всички парче дадохме,
на Иванчо кат дадох,
той го през глава прехвърли,
на Еленка като дадох,
тя го в пазвата пусна,
насила, мамо, накарах
Еленка песен да пее,
Иванчо с кавал да свири.
И пак си, мамо, тръгнахме,
на пътя сватба срещнахме
и си сватбата поспряхме,
булката дари дареше,
до мене ред кат доде,
свършиха и се даровете.
Зетят с вино черпеше,
до мене ред кат доде,
свърши му се виното.
Присмяха ми се другари
и мен ме гневно догневя,
вземах булката и зетя,
на две дървета ги вързах,
със очи да се поглеждат,
със ръце да се не стигат.
Ходихме, хайдутувахме
цели ми девет години,
като се, мамо, завръщахме,
по същия път минахме,
на двете, мамо, дървета,
две лози са израснали
и на върха се оплели.
Посегнах грозде да скъсам,
лоза се нагоре вдигна.
Извадих сабя френгия
и си лозата отсякох.
Богдановата майчица,
тя си на Богдан думаше:
- Девет години си лежал
и още девет да лежиш,
тъй на Бог душа да дадеш.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021