* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се Никола,
лежи Никола, умира,
над него мама седеше,
Никола глава държеше,
Никола дума думаше:
- Синко Никола, Никола,
сега стана девет години,
както си ми болен залежал,
мама ти не те е питала -
постелки променяше,
възглавници разместваше -
я кажи мами, Никола,
да ми не бъдеш грешен,
да викам, сине, попове,
попове и калугери,
грехове да ти изчетат,
грехове, синко, та много.
Никола мами думаше:
- Майно льо, стара драга,
защо ти се, мамо, попове,
попове и калугери,
та ти си ми, мамо, сама поп,
сама поп, сама калугер.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
кога беше, мамо, сушата,
сушата, гладната година,
когато ни овцете измряха,
овцете и говедата?
Нито клах, мамо, нито драх,
а си ги на куп събирах,
па си ги накуп изкачих,
та па се викнах, провикнах,
който хайдутин ще стане,
тука при мене да дойде!
Па се събрали, майно льо,
дванайсетина дружина,
аз им бях, мамо, войвода,
с войвода тринайсет.
Голям си кавул сторихме,
гегите си развалихме,
та ги на саби правехме
и ние се люто заклехме:
на пръв Велик четвъртък,
като си, мамо, тръгнеме,
де кого стигнем и срещнем,
да му главата отрежем,
сабите да си окървавим.
Най-напред, мамо, срещнахме,
сестра ми, мамо, Марийка
и зет ми, мамо, Стояна.
Тя беше далеч женена,
през девет гори зелени,
през девет води дълбоки,
през девет поля широки.
И те на гости идат,
у мила майка рождена,
детето да си доведат,
та да си го види баба му.
Три дни се, мамо, чудехме,
кого ли да си за си заколим -
ако заколим млад Стоян,
сестра вдовица остава;
ако заколим сестра ми,
дете сираче оставя,
сираче от пеленаче...
Най-назад, мамо, решихме,
та си детето заклахме,
сабите да си окървавим.
Па си ги, мамо, оставих,
на това поле широко
да плачат, мамо, да жалят
за тяхната мъжка рожбичка.
И пак си, мамо, тръгнахме.
Вървяхме, каквото вървяхме,
минахме гора зелена,
настайме поле широко.
Тежка се сватба задала,
най-напред кума вървеше,
жълта бъклица носеше,
жълта бъклица с вино.
Всичките напред почерпя,
за мене вино не стигна.
Мен ми се присмя дружина:
- Никола, млада войвода,
макар си млада войвода,
сладко ли беше виното
из кумови бъклици?
Всичките дарба дарили
по един, мамо, ален пош,
за мене дарба не стигна.
Пак ми се присмя дружина:
- Никола, млада войвода,
сладко ли беше виното,
дай да ти видим дарбата!
Мен ми се жалба нажали,
извадих сабя френгия,
па се наляво завъртях,
кога се надясно обърнах,
всичките, мамо, изклани,
току останали, останали,
булката и младоженеца.
Па си ги, мамо, поведох,
па си ги, мамо, заведох
в тая гора зелена,
дето ми пиле не пее,
дето ми човек не ходи,
дето ми брадва не сече,
дето ми змия не лази.
За два ги бука вързахме,
за два ми бука близнака,
с очи да се гледат,
с ръце да не барат.
Ходили, какво ходили,
ходили девет години,
никаква кярба нямали.
Минали гора зелена,
настали поле широко,
сред поле село голямо,
голямо село бягало,
бягало, от чума мряло,
останали само попа и снаха му
и тяхното мъжко детенце.
Накарах, мамо, майка му
да отсече ръжен люляков,
накарах, мамо, баба му
огънят да си накладе,
накарах, мамо, дядо му,
дете на ръжен да качи,
ръжен из огън да върти,
дете в огъня да пищи.
Па си ги, мамо, зарязах,
та си дружина настигнах.
Вървяхме, каквото вървяхме,
ходихме девет години,
никаква кярба нямахме.
Минахме гора зелена,
насреща поле широко,
сред поле село широко,
голямо село бягало,
сред поле нови гробища.
Ние си гробовете делихме,
кому гроб, мамо, кому два,
мен се паднаха три гроба.
Разкопах, мамо, първи гроб,
в гроба лежи девойка,
току бе скоро умряла,
още бе неподравнена,
ситна я роса избил.
И аз се, мамо, наведох,
наведох да я целуна,
земя се вдаде, не даде,
не даде да я целуна.
Черна ми земя не дума,
черна ми земя продума:
- Никола, млада войвода,
какво ще, Никола, да сториш,
да сториш и да направиш,
та това не ти е чужденка,
това ти е мила сестричка!
Разкопах, мамо, втори гроб,
в гроба лежи невяста,
току бе скоро умряла,
още бе неподравнена,
жълти менгуши на уши,
зелени венци на глава
и бяло було на лице,
куфар чупрази на кръста.
Аз се, мамо, наведох,
куфар чупрази да взема
земя се вдаде, не даде,
не даде да ги взема.
Черна ми земя не дума,
черна ми земя продума:
- Никола, млада войвода,
та това не ти е чужденка,
това ти е мила снахица.
Разкопах, мамо, трети гроб,
в него лежи юначе,
току бе скоро умряла,
още бе неподравнена,
остри ножове на пояс,
чифте пищови на кръста.
И аз се, мамо, наведох,
чифте пищови да взема,
земя се вдаде, не даде,
не даде да ги взема.
Черна ми земя не дума,
черна ми земя продума:
- Никола, млада войвода,
та това не ти е чуждинче,
това ти е милното братче.
И пак си, мамо, тръгнахме,
вървяхме, каквото вървяхме,
вървяхме девет години,
никаква кяра нямахме.
Па се назад вървяхме.
Мене ми, мамо, в ум дойде,
назад да се повърнем,
да ида, мамо, да видя,
в тая гора зелена,
дето си, мамо, булката,
булката и младоженецът.
Където бе, мамо, булката,
с прясно ме мляко окъпа;
където бе момъкът,
с червена кръв ме напръска.
И мен ми се жалба нажали,
извадих сабя френгия,
та си лозите посякох.
От тогава ме глава заболя,
по-люта треска затресе.
Мама Никола думаше:
- Синко Никола, Никола,
като станат девет години,
както си ми болен залежал
и още девет да лежиш,
кост по кост да си разнизеш,
из кости трева да никне,
из треви змии да лазят,
а ти с очи да гледаш!
Комар да ти е кончето,
иглени уши зенгии,
ръжена сламка- тояга
и тя да ти е въз-тежка!
В гърне турско да сядаш
и там да ти е широко!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021