* * *

Хайдушки грях

Залежа Стоян, заболя
от върла болист, бизцярна,
та лежа Стоян, та боля
цели ми девет години -
миса му вече прогниха,
в уши му трива поникна,
не умира, не станува.
Мама Стоян питаше:
- Чедо льо, чедо Стояне,
станува девет години
как лежиш, чедо, как болиш,
не умираш, не оздравяваш,
да ни си нещо гриховен?
Кажи си, чедо, грехове,
що знаеш, чедо, що помниш!
Тогава Стоян продума:
- Мамо льо, мила майчице,
кога ме питаш, да кажа,
да кажа, да те ни лъжа,
грехове да си изкажа,
що зная, мамо, що помня.
Знаеш ли, мамо, повниш ли,
га беше, мамо, сушата,
подир сушата й кишата,
в ония гладни години? -
Ний се събрахме, събрахме
до седемдесет юнака,
до седемдесет и седем,
ходихме, хайдутувахме
по Арбанашки гробища,
вярна си клетва сторихме:
де-кого срещнем и стигнем,
ножове да си накървим.
Най-напреж, мамо, срещнахме
зет ми й сестра ми Стоянка
със мъжко дете във ръце.
Чудих се, мамо, маях се -
ако заколя Никола,
сестра ми вдовица зъ остани;
ако заколя сестра ми,
дете сирачи зъ остане...
Най-после, мамо, решихме
детето да си заколим.
И аз си, мамо, посегнах,
дете ми, мамо бе, взимах,
та му главата отрязах,
та си ножове накървих.
Оттамка, мамо, тръгнахме
голяма сватба стигнахме,
голяма сватба със булка.
Всичките вино черпиха,
всичките дарба дариха,
а мене, мила майно бе,
нето ме вино черпиха,
нето ме дарба дариха,
че па си, мамо, отминахме.
Дружина ми се присмива:
"Холан, Стояне, Стояне,
Стояне барактарино,
дай да ти видим дарбата:
сладко ли беше виното?"
Че мен ми, мамо, домъчня,
домъчня, мамо, изядя,
че се назаде повърнах,
застигнах сватба голяма,
извадих сабля френгия,
че се наляво развъртях,
га се надясно обърнах,
само остали, остали
булката с младоженека.
Аз ги за ръце, бе, хванах,
за два ги бука, бе, вързах,
два бука, до два близнака -
със очи да се поглеждат,
с ръце да се не досягат.
Че оттам, мамо, тръгнахме,
много години ходихме,
ходихме, хайдутувахме
по Арбанашки гробища,
че аз им, мамо, разкопах
до три ми нови гробове:
първи гроб, мамо, лежеше
едно ми младо девойче
със вити гривни на ръце,
със жълти чехли на крака;
втори гроб, мамо, разкопах,
във него, мамо, лежеше
една ми млада невяста
с червено було на глава,
с жълти алтъни на шия,
че аз й, мамо, откачих
алтъни от бяла шия;
трети гроб, мамо, разкопах,
във него, мамо, лежеше
едно ми младо юначе
с лъскави чизми на крака,
златен часовник на гърди.
Че аз си, мамо, посегнах,
часовник му от гърди, бе, взех,
че се назаде върнахме.
Покрай букове минахме,
до букове, мила майко,
две лози, майко, излели
и си клончета преплели,
и бяло грозде вързали.
Че аз посегнах, майко бе,
та да си грозде откъсна -
лози са горе вдигнаха.
Че мен ме, мамо, изядя,
извадих сабля френгия,
та си лозите отрязох -
от лози кърви текнаха.
Оттогав, мила майко бе,
люта ме глава заболя,
върла ме треска затресе,
легнах си, мамо, не станах!
Стояновата майчица
до земя сълзи порони
и на Стояну продума:
- Че ой те тебе, Стояне,
девет години, как лежиш,
и още девет да лежиш
за твоите тежки грехове!
От(ко)га са за булка отишли,
отишли, не се върнаха:
младоженека беше батко ти,
а булката беше снаха ти;
гробове, де си разкопал:
първи гроб беше сестра ти,
втори гроб беше буля ти,
трети гроб беше братко ти!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021