* * *

Хайдушки грях

Разболя ми се млад Стоян
от тежка болест безцярна,
тъй лежа Стоян, тъй боля
цели ми девет години,
девет постели смени,
девет пъстри възглавки.
Стояновата майчица
и тя на Стоян думаше:
- Стояне, холан, Стояне,
девет години стана лежиш,
девет постели изгнои,
мама не те е попитала
от какво ти е болката?
Стоян мами си думаше:
- Стани ми, мамо, доволна!
На тебе да се окая!
Знаеш ли, мамо, помниш ли
кога беше сушата,
онези гладни години
и ний си бяхме овчари,
че ни овцете измряха,
кучетата ни избесняха
и ний се, мамо, сбъркахме
дор седемдесет юнака,
дор седемдесет и седем.
Люто се клетва заклехме
на първи Велики четвъртък
срещу Разпетия петък,
кого срещнем най-напред
главата да му отрежем,
с кръвта му да се конкаме.
От там си, мамо, тръгнахме,
минахме поле широко,
наехме гора зелена.
Най-напред, мамо, срещнахме
зетя ни и сестра ни,
мъжко си дете носеха,
носеха и го милваха
и ний си, мамо, мислехме:
зетя си ако заколим,
сестра ми вдовица остава;
сестра си ако заколим,
дете сираче остава.
Най-после, мамо, решихме
детето да си заколим
и аз си детето поех,
нали ми дете пред ума:
- Вуйчо ле, вуйчо Стояне,
не ми главата отрязвай
да расте и да порасна,
като теб хайдутин да стана.
Нали съм пуста войвода,
да не му главата отрежа
войска ще ми се присмее.
Аз му главата отрязох,
с кръвта му се кункахме,
накладохме буйни огньове,
дете у огън турихме.
Майка му песен пееше,
баща му с кавал свиреше.
Оттам си, мамо, тръгнахме,
сред гора, мамо, срещнахме
една ми сватба голяма,
булката дари дареше,
отгоре вино залива,
цялата войска надари
и ни с вино почерпи,
за мен дари не стигнаха,
ни дари, нито пък вино,
от там си, мамо, тръгнахме,
цяла се войска присмива:
- Стояне, млада войводо,
дай да ти видим дарите,
сладко ли беше виното.
И аз ме гневно догневя,
че си войска изкомандвах,
че се назадка върнахме,
всички сватбари заклахме,
само булката и младоженеца оставихме,
че ги из гората поведохме,
че им място намерихме,
два бука, бва близнака,
един срещу друг ги вързахме,
все с очи да се гледат,
с ръце да не се стигат.
Девет години ходихме,
пак се назадка върнахме,
от също място минахме,
дето младите вързани,
те си лози изкарали,
дето младоженеца вързан,
черно се грозде строило;
дето булката вързана -
бяло си грозде строила.
Всичките си, мамо, откъснаха
и аз посегнах да си откъсна.
Лози се нагоре издигнаха
и аз ме гневно догневя,
че си лозите пресякох.
Дето младойенеца вързан
черни ми кърви чурнаха,
дето ми булката вързана
бяло ми мляко потече.
Тогаз ме глава заболя,
лоша ме треска отресе.
Майка му дума:
- Стояне, туй чудо ако си сторил,
още девет години да лежиш.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021