* * *

Хайдушки грях

Разболял ми се е млад Стоян
от тежка болест безцярна,
че лежа Стоян, та боля
цели ми девет години.
Мама Стояну думаше:
- Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш,
не съм те, майка, питала
от какво ти е болестта?
Стоян мама си продума:
- Я ела, мамо, я ела,
на тебе да се изповядам,
греха си на тебе да изкажа.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
ония гладни години -
кишата, мамо, и сушата?
Ние овчари бяхме,
та ни стадата измряха
и кучета избесняха.
Сбрахме се всички овчари
и се помежду питахме,
каква работа да захванем...
Решихме хайдутлук да правим.
Сдумахме се дор деветдесет юнака -
де кого, мамо, срещнеме,
главата да му отрежем
и с кръвта да се причестим.
Като от село излязохме,
отсреща иде сестра ми.
Чудя се, майко, мая се,
коя си глава да взема.
Ако сестра си заколя -
детето сирак остава;
ако си зетя заколя -
сестра вдовица остава.
А че си детето вземах
и му главата отрязах.
Детето беше кръстено
на мойто име - Стоянчо.
А че ги, мамо, карахме,
огън да си накладат,
да си детето опечем.
Майка му песен да пее,
баща му с кавал да свири...
От там си, мамо, тръгнахме
пак по хайдутлук да ходим.
Кат'си през поле вървяхме,
там си момченца играеха
и си шиленца пасяха.
А, че ги, мамо, събрахме,
дор седемдесет дечица,
и ги в кошара откарахме,
че си кошара запалихме.
Като горяха и пищяха,
дор се небето свиваше
от жалост, мамо, от милост,
гората листец ронеше,
а пък ний ги подклаждахме,
догдето станат на въглени.
От там си, мамо, тръгнахме
пак по хайдутлук да ходим.
Минаха много години,
нещо си лошо сторихме.
Като си из гора вървяхме,
сватба си в гора срещнахме.
Почна булката да дари,
на всички дарове дава -
на мене дари не стигна;
сватове, мамо, весели -
на всички вино даваха -
за мене вино не стигна...
Че си дружина поведох,
пак по хайдутлук да ходим.
Дружина ми се присмяла:
- Стояне, кардаш Стояне,
дай да ти видим дарито,
сладко ли беше виното?
А, че се, мамо, ядосах,
назад дружина повърнах,
че си сватбата настигнах,
цялата сватба насякох,
само си, мамо, оставих
булката и младоженека,
за два ги бука завързах -
със очи да се поглеждат,
със ръце да се не стигат.
И пак си, мамо, тръгнахме,
ходихме, хайдутувахме...
Като си, мамо, тръгнахме
вече да се завръщаме,
на ум ми дойде за тези,
гдето ги, мамо, завързах,
че минах, мамо, да видя.
Да видиш чудо голямо -
две си ми лози израсли
и бяло грозде родили,
върховете им се сплели.
Посегнах, грозде да откъсна,
лози се в небето вдигнаха.
А, че се, мамо, ядосах,
че си лозите прерязах,
алени кърви потекоха.
От тогаз, мамо, досега -
люта ме глава заболя,
по-люта треска затресе...
Мама Стояну думаше:
- Стояне, синко Стояне,
девет години как лежиш
и още девет да лежиш,
той беше, синко, батьо ти,
за булка беше отишъл,
няма го още до днеска!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021