* * *

Юнак връща съпругата си, пристанала на побратим

Калинка по двори ходеше,
по двори, по калдъръми,
бели си ръце виеше,
виеше и ги кършеше,
с дребни ги сълзи облива
и се на Бога молеше:
- Бре, Боже, бре, мили Боже,
нямам ли аз нийде никого,
да ме от Манол отърве,
от Манол, Манол войвода.
Вече ми й, Боже, додяло,
кървави ризи да пера,
човешки глави да крия,
кървави саби да крия!
Бельо на потри седеше,
той си Калинка позачу,
той на Калинка думаше:
- Калинке, булка хубава,
хай ми, Калинке, пристани,
аз ми булчето умря,
ходих булче да диря.
Калинка Бельо думаше:
- Я постой, Бельо, почакай,
я да си рожбата окъпя,
окъпя, да я накърмя.
Бельо на порти я чака,
че си рожбата окъпа
и я в люлчица сложила,
сложила и зялюляла,
сладка ми песен запяла,
и си я със сълзи облива:
- Нани ми, нани, Иванчо,
туй ти е вече от майка,
за прошка, за последен път.
И си навънка излезе.
Бельо я за ръка улови,
и я на конче преметна,
и с капланата прикри.
Вървели, що са вървели,
минали поле широко,
поели гора зелена,
сред гора дърво високо,
под дърво Манол войвода.
Бельо Маноля думаше:
- Добър ти ден, Маноле!
Манол си Бельо думаше:
- Дал ти Бог добро, Бельо льо,
къде си, Бельо, ти ходил?
Бельо Манол думаше:
- Маноле, Манол войвода,
аз ми булчето умря,
а че ходя булче да диря,
дирих го и го намерих.
Като си из пътя вървяхме,
и двамата си говорехме -
когото си на пътя срещнеме,
него ще кум да направим,
нас двама да венчай.
Манол си Бельо думаше:
- Я си булчето поразкрий
в лицето да го видя.
Бельо Маноле думаше:
- Не може и не възможно,
кум кума в лице да види!
(...)
Бельо на конче думаше:
- Конче ле, мое хранено,
ако си в двори пристигнеш,
главата ще ти позлатя,
гривата ще ти посребря.
И си на конче подсмръкна
и кончето му й тръгнало,
и е в двори пристигнало.
Като си в двори пристигна -
Бельо си порти заключва,
Манол на порти почука:
- Много ме хитро, Бельо, излъга!
Девет години е скитал
да си Калинка отвземе.
На десетата година,
тя е ранила рано в неделя,
отвзела й бели бакъри,
отишла й за вода студена.
Манол се й, олан, преоблякъл
и си Калинка видя,
право при нея отиде,
отиде и си я улови,
и й главата отряза,
и се на конче преметна,
и при майка си отиде,
че си се ясно изпровикна:
- Мале ле, стара майчице,
я излез, мамо, навънка,
та ме, мамо, посрещни,
какъв ти армаган нося,
дор две ми златни ябълки.
И той се сам убива.
Майка му навън излиза,
и му кончето поема,
и си в дисаги посегна.
Като в дисаги бръкнала,
да си бакшиша извади,
Манол - негова глава
и на Калинка, двамата.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.03.2016
Български фолклорни мотиви. Т. ІІІ. Юнашки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2009-2016