* * *

Тъща залюбила зетя си

Де се е чуло-видяло
като Тодоркината мама -
с билки Тодорка да роди,
с магии да я ожени!
Привела й Петка за зетка,
не го й привела за зетка,
най го й привела за нея!
Че тя на Петка думаше:
- Петко льо, Петко, мой зетко,
мил си ми, баба, драг си ми,
какво да сторим Тодорка,
да сторим, да я направим,
ний двама да се вземеме?
Петко льо, Петко, мой зетко,
днес петък, утре събота,
в други ден света неделя,
хора във черква ще идат,
ти стани рано зарана,
че иди, баба, на нива,
на нива девет уврата,
че днеска хора не ходят
по ниви, баба, и ливади.
Той стана рано зарана,
че впрегна руси биволи
със копринени чулове,
със позлатени юлари,
със посребрени синджири.
Баба на Петка думаше:
- Петко льо, Петко, мой зетко,
ти като, баба, отиваш,
обяда да си не носиш,
аз ще да пратя Тодорка
обяда да ти донесе,
обядът, топла пладнина;
ти като видиш Тодорка,
разиграй руси биволи
със копринени чулове,
със позлатени юлари,
със посребрени юлари,
че изори бразна широка,
колко широка - дълбока,
че си Тодорка заори!
Ей че иде Тодорка,
тя носи топла обяда,
обяда, топла пладнина;
като я видя млад Петко,
самур си калпак надхлупи
и ситни сълзи порони.
Като си иде Тодорка,
отдалеч му се засмяла,
отблизо го здрависала
и си на Петка думаше:
- Помага ти Бог, млад Петко,
защо си гледаш надолу?
Петко Тодорки думаше:
- Тодорке, либе Тодорке,
маламен пръстен изгубих
из черни, либе, угари!
Тодорка Петку думаше:
- Квото ти мама поръча,
да сториш, да го направиш!
Петко Тодорки думаше:
- Тодорке, либе Тодорке,
да кажеш, либе, мама си, -
не мога да го направя,
че имам много орачи,
орачи, още косачи!
Ти кажи, либе, мама си,
тя да го стори, направи!...
Тя стана да си отиде,
че на мама си думаше:
- Майно льо, стара майчице,
дето на Петка поръча,
Петко не може да го направи,
направи, още да стори,
че има Петко орачи,
орачи в черни угари,
косачи в росни ливади, -
ти да го сториш, направиш!
Мама Тодорка думаше:
- Я хайде, мама, да идем
в нашата равна градинка
под бял, под червен трендафил,
да вземеш да ме попощеш,
аз - тебе, мама, ти - мене!
Станали, та са отишли
в тяхната равна градинка
под бял, под червен трендафил;
че е мама й легнала
Тодорка да я попощи,
тя си мама си попоска.
Мама Тодорки думаше:
- Я легни, мама, Тодорке,
и аз тебе да си попощя!
Че си Тодорка легнала
на майчино си коляно;
като я майка й пощеше,
люта я дрямка пребило.
Тя бръкна в бяла пазуха,
извади ножче анджарче,
Тодорки глава отряза.
Тодорки глава скачаше,
меден й език думаше:
- Майно льо, стара майчице,
какво ти сторих, направих,
та ми главата отряза?
Ей че си иде млад Петко,
той влезе в равни дворове,
че си с очите разгледа.
Баба му на двор седеше,
и той на баба си думаше:
- Къде е, бабо, Тодорка,
та се по двори не види,
по двори, по калдъръми?
Баба на Петка думаше:
- Петко льо, Петко, мой зетко,
дето се ний наговаряхме,
ази го сторих, направих -
Тодорки глава отрязах,
тя лежи в равна градинка!...
Той влезе в равна градина;
като си видя Тодорка,
той бръкна в куюм джобове,
извади ножче анджарче,
че се в сърцето промуши
и на Тодорка думаше:
- Я лежи, Тодорке, да лежим,
двамата да се належим;
мама ти, либе, да ходи,
да ходи, да се находи
по наште двори широки,
по наште къщи високи!

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.07.2020
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2020